— Ами… предполагам — промърмори неуверено тя. Вече знаеше, че с всеки свой въпрос, колкото и привидно невинен да беше, докторът се опитваше да надникне в главата й. Част от нея искаше да изпищи и да побегне, да се съпротивлява, доколкото й стигнеха силите, да мрази този човек от цялата си душа. Но в очите на доктора имаше някаква мекота, която й се струваше истинска, и друга част от нея искаше да му се довери, да му подаде ръката си, да потърси помощта му. Вътрешният конфликт в душата й беше непреодолим. Тя беше пленница, отвлечена от похитители; но нещо й подсказваше, че този мъж иска наистина да й помогне.
— Изглежда стара — продължи докторът. — Откъде я имаш?
— Не помня. Нямам представа от колко време я имам.
— Може би ти е подарък от близък човек? Някой, който те обича, твой роднина, да речем? Разкажи ми за семейството си.
— Привиждат ми се някакви лица, може би са родителите ми.
Той кимна.
— Това е напредък. Започваш да си припомняш, точно както ти бях обещал.
— Всичко ли ще се възстанови?
— Твоето състояние се нарича посттравматична ретроградна амнезия. Обикновено загубата на съзнание е временна, зависи от степента на увреждането. Ударила си главата си. Но аз съм виждал и много по-тежки случаи. — Той бръкна в куфарчето си и извади някаква книга. — Ето, искам да ти покажа нещо.
— Къде съм? — попита с равен тон тя, без да обръща внимание на книгата. Вече не помнеше колко пъти му бе задавала този въпрос.
И за пореден път получи същия отговор:
— На едно място, където ще ти помогнем да се излекуваш.
Още докато го казваше, тя усети чувството му на неудобство.
— А какво ще стане с мен? — попита тя, като го гледаше в очите. По бузата й се търкулна една сълза.
Той се извърна настрани.
— Ще възстановиш паметта си.
— А после? Какво ще стане с мен, след като възстановя паметта си?
Той положи внимателно книгата върху леглото.
— Хайде засега да се съсредоточим върху това.
Зоуи погледна книгата. Нещо като енциклопедия за породи кучета, пълна с цветни илюстрации.
— За какво ми я давате?
— Беше ми казала, че у дома сте имали куче. Я да видим дали ще познаеш породата му.
— Защо?
— Защото така могат да се отключат и други спомени. Човешкият ум работи чрез несъзнателни асоциации. Една запаметена подробност води към друга. Ако открием твоето куче, може да се сетим и за името му. После евентуално и за някоя случка, свързана с него, например как сте прекарали един ден заедно на плажа. И без да усетиш, по този начин можеш да достигнеш до области от съзнанието си, които в момента ти се струват изтрити.
— Добре — прошепна тя.
Докторът започна търпеливо да отгръща страниците.
— Я да видим! Дали не изглежда ето така? — Той посочи снимка на лабрадор.
Тя се намръщи.
— Не, не беше толкова голямо.
— Хубаво. Да разгледаме някои по-дребни породи. Това е кокер шпаньол. Твоето такова ли беше?
Тя поклати глава.
— Ами това?
— Не, не прилича.
Той отгърна друга страница.
— Ето го! Това е моето куче!
— Уест-хайленд бял териер?
Тя познаваше кучето на картинката. Същото малко бяло кученце от замъгленото й съзнание.
— Да, то е. Моето куче!
— Много добре — усмихна се докторът. — Ти наистина показваш добър напредък, Зоуи.
— Ще мога ли скоро да си тръгна?
— Да.
— Колко скоро?
— Още не мога да кажа. Всичко зависи от възстановяването ти.
— Какво трябва да си припомня? — попита тя, като повиши тон. — Това тук не е никакво лечение. Вие ме държите против волята ми. Какво толкова важно трябва да си спомня, щом ме държите като пленница?
Докторът нямаше отговор на този въпрос.
— Да караме стъпка по стъпка.
Сеансът приключи и докторът излезе. Когато пазачът заключи вратата след него, той затвори очи и въздъхна дълбоко.
Ти си лекар. Работата ти е да помагаш на хората. Това, което правиш сега, не е редно. В какво си се набъркал, по дяволите!
— Джоунс ви вика в кабинета си — каза пазачът.
— По-късно — отвърна докторът.
— Джоунс каза веднага.
Докторът въздъхна отново. Фигурата му сякаш се прегърби.