След три минути беше пред кабинета на Джоунс. Почука на вратата и влезе. Стаята беше малка и квадратна, с голи стени и циментов под. Върху бюрото на Джоунс нямаше нищо, освен телефон и лаптоп. Самият Джоунс седеше, облегнат назад, и го гледаше с подигравателна усмивка.
С всеки изминал ден на доктора му ставаше все по-трудно да скрива омразата си към този човек. Ах, как би желал да изтрие с юмрук тази гадна, самодоволна усмивчица от лицето му! Но много добре знаеше какво ще му се случи след това.
— За какво ме викате?
— Носите ли ми добра новина? — попита Джоунс.
Докторът се поколеба за миг.
— Във всеки случай не такава, каквато бихте желали да чуете.
Джоунс изръмжа.
— Така си и знаех. Не бих казал, че вашата тъй наречена терапия води до желания от нас резултат, а вие как мислите?
— Аз мисля тъкмо обратното. Но все още е твърде рано.
— А може би не си давате сметка за важността на случая, доктор Грийнбърг? За нас всеки ден, всеки час е скъп.
— Не може с едно щракване на пръсти да се излекува тежка ретроградна амнезия. Резултатите й по ТГОЗП се подобряват с всеки изминал ден.
— Какво, по дяволите, е ТГОЗП?
— Тестът на Галвестън за ориентация и загуба на памет.
— Престанете да ме будалкате с тоя медицински жаргон! Тя ви лъже!
— Вие сам видяхте резултатите от полиграф-теста.
— Детекторът на лъжата е ненадежден. И вие го знаете не по-зле от мен!
— Слушайте какво ви говоря! — просъска докторът. — Близо сме! Много близо! Още няколко дни, може би седмица, да кажем, две. Предполагам, че дотогава паметта й ще се възстанови напълно.
Джоунс поклати глава.
— Защо ли имам чувството, че нарочно протакате? Жал ви е за тази кучка. Позволете ми обаче да ви кажа нещо. Аз не ви плащам, за да ви е жал. Плащам ви за резултати, а такива няма. Дал съм ви пълна свобода на действие, дори ремонтирахме горния етаж, за да бъде стаята й по-уютна, понеже вие казахте, че деликатният подход бил по-ефективен. Но вече ми писва от вашата деликатност.
Докторът сведе поглед към обувките си и стисна юмруци.
— И какво предлагате да направя?
— Окажете й повече натиск. Има начини.
— Какъв натиск?
— Какъвто прецените, че ще свърши работа. Изобщо не ми пука.
— Вие предлагате да я изтезаваме.
Джоунс вдигна рамене.
— Казах ви: каквото върши работа.
Докторът го изгледа.
— Вие сигурно се шегувате!
Джоунс не отговори. Погледът му беше неподвижен и студен.
— Ако я подложите на стрес, ще блокирате още повече паметта й — заяви докторът. — Тя ще регресира драстично. А аз нямам желание да участвам по никакъв начин в изтезания. Не сте ме наели за това.
— Ще вършите каквото ви наредя — каза Джоунс. — И ще започнете ето оттук. — Той вдигна лист хартия от бюрото и грубо му го подаде.
На листа с големи букви бе написано едно-единствено име. Название на химическа субстанция. Докторът вдигна разтревожено глава.
— Не можете да й дадете това. Нямате право! Вие не сте оторизирано лице. Този препарат още е в експериментална фаза. Ползването му е забранено.
— Мога да й давам всичко, което пожелая — каза тихо Джоунс. — А сега ми кажете нещо. Тази гадост по-силна ли е от натриевия пентотал?
— Не се чувствам спокоен.
— Изобщо не ме интересува как се чувствате! Отговорете на въпроса!
— Препаратът е предназначен да потиска по-висшите функции на кортекса, като по този начин отстранява всякакви задръжки — промърмори докторът. — На теория е най-мощният серум на истината, разработен досега. Обаче…
— Да, и аз чух същото.
— … единствените, които ползват препарата, са терористи и масови убийци — продължи докторът. — В края на краищата намираме се в Съединените щати, не в Сиера Леоне!
Джоунс се усмихна, разкривайки жълтите си зъби.
— Чували сте за страничните ефекти, предполагам.
Джоунс не отговори.
— Опасността от пълно, необратимо психическо разстройство е над деветдесет и пет процента. И вие искате да причините това на момичето? Да й изпържите мозъка, за да прекара остатъка от живота си в психиатрия?
Джоунс бавно кимна.
— Ако ще ми донесе желания резултат, да.
— Готов сте да платите цената? Да я превърнете в инвалид само за да изстискате от нея нужната ви информация?