— Наистина не ми се говори.
Чарли изглеждаше натъжен.
— Чакай да ти налея едно питие. Мамка му, това е ужасно! Исках да те помоля нещо, но сега вече…
— Няма значение. Казвай! Какво има?
— Да поговорим насаме. Ще се опитам да намеря някое тихо местенце.
Бен го последва през ливадата покрай тентата и тълпите гости, които дърдореха шумно помежду си и пиеха шампанско.
— Много хора са дошли — отбеляза той.
— Повечето са от страната на Ронда — отвърна Чарли. — Аз не познавам почти никого на този свят, ако не броим момчетата от полка. А пък Ронда не искаше военни. — Той завъртя театрално очи.
— Това там не е ли брат ти?
Чарли го изгледа смаяно.
— Поне от седем години не си виждал Винс — каза той. — А пък двамата никак не си приличаме. Как, по дяволите, го позна?
— Никога не забравям лица — каза с усмивка Бен.
— Което си е вярно, вярно си е.
До тентата беше застанал келнер и предлагаше питиета на сребърен поднос. Той подаде на Бен и Чарли по чаша шампанско. Бен поклати глава и протегна ръка.
— Бутилката!
Келнерът изненадано ги погледна, но бързо се съвзе, остави подноса и извади пълна бутилка от кофата с лед. Бен я пое с едната си ръка, а с другата грабна две високи кристални чаши за шампанско от масата. После двамата с Чарли се отдалечиха от шумните тълпи. Бен усещаше, че Чарли не иска някой да чуе онова, което имаше да му казва.
Двамата седнаха на стъпалата на една беседка доста встрани от празнуващите. Бен гръмна тапата и напълни чашите.
— Сигурен ли си, че искаш да чуеш какво имам да ти казвам? — попита притеснено Чарли. — Нали разбираш, предвид обстоятелствата…
Бен му подаде едната чаша и отпи голяма глътка от своята.
— Говори — каза той. — Слушам те.
Чарли кимна. Пое си дълбоко дъх и после заговори решително:
— Имам проблеми, Бен.
— Какви проблеми?
— Не каквито си мислиш — отвърна Чарли, уловил погледа му. — Както ти казах, двамата с Ронда сме много щастливи, по тая линия всичко е окей.
— Значи си закъсал с парите.
В далечината оркестърът засвири „Перлена огърлица“ на Глен Милър.
— С парите я. С какво друго? Останах без работа.
— Напуснал си полка?
— Преди малко повече от година. По-точно преди четиринайсет месеца. Ронда не искаше да служа повече. Боеше се, че може да ме убият в Афганистан или кой знае къде.
— Разбирам я.
— Всъщност за малко не се случи. И то на няколко пъти. Та си рекох: майната му, връщам се в цивилния живот. Проблемът е, че за нищо не ставам. Не мога да се задържа на една работа. Откакто напуснах полка, смених четири.
— Това е обичаен проблем, Чарли — каза Бен. — Трудности на адаптацията. След всичко, което сме преживели…
Чарли отпи голяма глътка от шампанското. Бен се пресегна за бутилката и доля чашата му.
— Преди време си купихме къща — продължи Чарли. — Малка и скромна, но при сегашните цени на имотите, пък и районът е скъп… Тук наоколо дори къщичка на един етаж като нищо може да излезе половин милион. Родителите на Ронда ни внесоха депозита като сватбен подарък, но засега едва успяваме да плащаме ипотечните вноски. Това ме убива, усещам как потъвам. Не знам какво да правя.
— А Ронда? Тя работи ли нещо?
— В някаква благотворителна организация. Заплатата й не е голяма.
— В армията има и много канцеларски длъжности. Защо не кандидатстваш?
Чарли поклати глава.
— Ронда и нейните хора ще побеснеят, ако изобщо се приближа до военните. Ще се уплашат, че няма да устоя на изкушението и пак ще мина на редовна служба. И може би са прави. Бащата на Ронда е изкарал парите си, продавайки рингтонове за мобилни телефони. Иска да постъпя на работа при него. Притиска ме. Цялото семейство ме притискат. Ама представи си само: аз и рингтонове! Направо ще се побъркам!
Бен се усмихна.
— Може би си струва да се пробваш. Звучи доста… доходоносно. Пък е и далеч по-безопасно, отколкото да се излагаш на куршумите.
— Няма да изкарам дълго там — каза Чарли. — Това ще опропасти брака ми. — Той отпи още една голяма глътка шампанско.
— Не ти нося сватбен подарък — каза Бен. — Но ще ти дам малко пари, ако ти вършат работа. Мога да ти напиша чек още сега.
— В никакъв случай! Не искам подобно нещо от теб.