— Много впечатляващо — каза Бен.
— За тазгодишния турнир мис Вейл е организирала специално благотворително събитие. Направи лично дарение от сто хиляди долара, като успя да убеди и мнозина от заможните си познати да го подкрепят. Днес Карл ще се състезава срещу професионални стрелци от четири щата, но ние се надяваме на успех. Ако победи в категорията си, ще съберем над половин милион долара за болницата. Много е важно за нас.
— Мис Вейл ми спомена за детското крило — каза Бен.
Меги кимна тържествено.
— Тъжна история…
Стигнаха до паркинга, където близо до огневите позиции имаше заградено пространство само за състезатели.
— Ето го! — каза Меги.
Бен погледна в указаната посока. До очукан стар понтиак бе застанал чернокож младеж. Беше довел със себе си и приятел — хилав бял дългуч със скъсани на коленете джинси и очила с такива дебели стъкла, че очите му изглеждаха неестествено големи, като на някое насекомо. Приятелят тъкмо бе извадил от багажника на колата дълга черна кутия с пушка.
— Предполагам, че Карл Ривърс не е момчето с очилата — подхвърли Бен.
Меги се засмя.
— Не, това е Анди. Не вярвам от него да излезе голям стрелец.
Увлечен в разговор с приятеля си, Карл не забеляза приближаването им. Той се бе подпрял с дясната си ръка на колата и наблюдаваше Анди, който положи кутията с пушката на тревата пред него. Сигурно си говореха нещо смешно, защото внезапно Карл отметна глава назад и гърлено се засмя. Анди също се смееше, огромните му очи зад дебелите стъкла бяха шеговито присвити. После той се пресегна и захлопна капака на багажника, точно върху пръстите на Карл.
Изведнъж смехът на Карл се превърна в писък. Той притисна ранената си ръка между коленете и заподскача на място.
Мис Вейл притича до него.
— Мило дете, дай да видя!
— По дяволите, какво стана?! — извика разтревожена Меги.
Лицето на Карл беше изкривено от болка. Бен огледа пораженията по ръката му. Първите три пръста бяха смазани и кървяха.
— Можеш ли да ги свиеш? — попита той.
Карл се опита, но изстена.
— Може би са счупени — каза Бен.
— Наблизо има палатка за първа помощ — каза мис Вейл, като хвърли гневен поглед на Анди, който стоеше наблизо и притеснено хапеше долната си устна. — Там ще прегледат ръката ти, но ми се струва, че трябва да те види и лекар.
— Тя е права — каза Бен.
— Ама нали днес трябва да стрелям! — протестира Карл.
Точно в този момент по високоговорителите обявиха, че турнирът за карабини стандартен калибър ще започне след броени минути, като подканиха участниците да заемат местата си на огневите позиции.
Бен и останалите придружиха Карл до палатката, където една сестра прегледа пръстите му, бинтова ги и го посъветва възможно най-бързо да отиде в болница за рентгенови снимки.
— Не мога, трябва да стрелям! — протестира отново той.
— С тези пръсти не можеш да стреляш — каза строго сестрата. — Освен ако не се научиш да дърпаш спусъка с лявата ръка. Така че, синко, забрави тая работа.
Карл излезе от палатката почти разплакан от болка и безсилен гняв и всички закрачиха обратно към колата. Анди тътреше крака най-отзад, обзет от разкаяние и пълен с всевъзможни безполезни идеи. Мис Вейл запази самообладание, но по очите й си личеше колко е разочарована.
— Важното е да отидеш в болница да оправят ръката ти — каза тя.
— Ами парите? — извика Карл. — Ами благотворителната акция?
— Нищо не може да се направи, дете — каза примирено тя. — Ще се опитаме да го организираме наново догодина.
— Дали пък някой не може да се яви от негово име? — попита Хариет. — Например приятелят му?
— Анди не може да уцели къща от пет метра — промърмори Карл и ядно подритна едно камъче.
Откъм огневите позиции затрещяха изстрели — състезателите се упражняваха, като същевременно коригираха мерниците на пушките си.
— Ето, започват! — изохка Карл.
— Може би аз бих могъл да помогна — каза внезапно Бен.
Карл се извърна и го изгледа.
— Ти, Бенедикт? — попита мис Вейл учудено. — Умееш ли да стреляш?
— Стрелял съм малко навремето.
Бяха наближили понтиака. Кутията с пушката лежеше на тревата, както бе извадена от багажника, и Бен пристъпи към нея.