Докато днес единствените жертви щяха да са някакви надупчени от куршумите хартийки. Съзнанието за това превръщаше страховитото оръжие на земята пред него едва ли не в безобидна играчка.
— Мислиш ли, че ще се справиш, Бенедикт? — попита мис Вейл, надвесена над него с тревожно изражение на лицето.
— Ще се опитам — отвърна той. — Отдавна не съм стрелял с пушка.
— Ще се молим за теб. Карл, ти трябва да отидеш в болница. Анди ще може ли да те закара, или да повикам някого?
— Не мърдам оттук, докато състезанието не приключи. Искам да видя какво ще направи.
Съдията на турнира обяви по високоговорителите, че състезанието с карабини стандартен калибър ще започне всеки момент.
— Да побързаме! — каза мис Вейл.
Бен захвърли цигарата си, вдигна от земята кутията с пушката и тръгна към огневите позиции. Карл го следваше на няколко крачки, стиснал ранената си ръка, със зачервени от болка очи. Мис Вейл отиде да говори със съдията и за по-малко от минута го предума да допусне заместник на ранения състезател.
На огневата позиция се бяха наредили трийсетина състезатели. Бен прекрачи преградното въже и зае мястото си сред тях. Пусна брезентовата торба от едната страна на постелката и кутията с пушката от другата. Отвори кутията и извади уинчестъра. Беше късно за пробни изстрели, дори колкото да загрее цевта на пушката. На сто метра от огневата линия служители на стрелбището подменяха използваните мишени с нови.
Докато поставяше на ушите си електронните заглушители на Карл и заемаше правилната легнала поза, която бе усвоил още преди много години при обучението си като снайперист, Бен се запита дали все пак бе разчел добре силите си за предстоящото изпитание. Сърцето му биеше забързано. Отдавна не бе стрелял по този начин. Твърде отдавна.
Той погледна през рамо към съседната позиция. Мъжът до него беше написал по военному с печатни букви името си върху сивата метална кутия за патрони, положена отстрани на тревата. Б. Л. Джонсън. Някогашният инструктор от морската пехота, когото Карл му бе споменал. За миг погледите им се срещнаха. Джонсън беше в известен смисъл различен от Карл. Имаше вид на човек, който през живота си не бе стрелял само по хартиени мишени. Той се усмихна на Бен — нито приятелски, нито агресивно, а просто като човек, който си знае работата. После отново насочи цялото си внимание към пушката.
Докато оглеждаше мишената през оптическия мерник, Бен усети как пулсът му се учести. Беше на някакви си сто метра, но външният кръг бе не по-голям от чиния за хранене, разделен на поредица от концентрични окръжности, като в средата се намираше черен кръг с размери на чаена чинийка. В центъра на черния кръг пък имаше кръгче с размери на голяма монета — онова, което стрелците наричаха „хикс“. Попадение в хикса носеше десет точки, в първото кръгче около него — девет, в следващото — осем, и т.н.
Правилата на турнира бяха безмилостно прости. Състезателите щяха да стрелят по мишени на сто, петстотин и хиляда метра. По десет изстрела на мишена, като за резултат под деветдесет набрани точки следваше дисквалификация. Трудно. Бен затаи дъх, щракна пълнителя на мястото му и дръпна назад копринено гладкия затвор на уинчестъра.
Публиката мълчеше.
Бен погледна през рамо и видя на двайсетина метра зад гърба си Карл и мис Вейл да го наблюдават съсредоточено. До старицата бе застанал и Клийвър, който му хвърляше злобни погледи.
Съдията подаде команда за започване на стрелбата.
Бен освободи с палец предпазителя. След бърза балистична калкулация постави кръстчето на оптическия мерник на няколко сантиметра под центъра на мишената, понеже мерникът беше центрован за триста метра дистанция.
Вляво от него пушката на Били Лий Джонсън изтрещя и от земята под дулото се вдигна облаче прах.
Бен затаи дъх. Кръстчето на оптическия мерник трептеше на фона на мишената. Леко нагоре, леко надолу, встрани. По челото му се стичаше пот, лютеше на очите му. Той примигна.
В съзнанието си отново видя Чарли. Сети се за жертвите от бомбения атентат в Корфу, за убитите и осакатените. Сети се за Никос Карапиперис, за Зоуи Бредбъри, за мъките, които преживяваше семейството й. За Ронда и детето й, което щеше да расте без баща. Всичко това — заради мъжа, застанал на няколко метра зад него.
Различните хора изживяват различно гнева. За някои той е форма на стрес, която пречи на концентрацията, притъпява мисълта и забавя реакциите. Самият Бен неведнъж бе наблюдавал този нежелан ефект.