— Тайбрек, господа — обяви съдията. — Как искате да излъчите победителя?
Джонсън се ухили.
— Ти избирай — каза той на Бен.
— Каквото си поискам, така ли?
Джонсън кимна.
— Каквото ти е по душа.
— Дай тогава да скъсим леко дистанцията — каза Бен. — На сто метра. Имаме по един изстрел. Който уцели, печели.
— Сто метра? Ти шегуваш ли се?
Бен не отговори.
— Е, както кажеш — рече Джонсън и завъртя многозначително очи към съдията, който повдигна рамене.
Двамата отидоха и сами поставиха мишените си на стометровата дистанция.
— Изчакайте малко — подвикна Бен, коленичи на тревата и завърза обувката си, докато Джонсън и съдията се обърнаха и закрачиха обратно към огневата позиция. Бен се изправи и се затича след тях, за да ги настигне. Когато наближиха преградното въже, той забеляза втренчените в него погледи на зрителите. Мис Вейл не бе мръднала от мястото си, нито Клийвър, който стоеше чинно до нея и го гледаше с омраза. Докато пристъпваше към огневата позиция, очите им се срещнаха и Бен видя как лицето на Клийвър от бледо стана моравочервено, как той наведе глава и заби поглед в обувките си.
Заеха позиции за стрелба.
— Ти пръв — каза Джонсън.
Бен се прицели, без да бърза. Слънцето безмилостно жареше тила му. Цикади стържеха гръмогласно в тревите; звукът се смесваше в душния въздух с жуженето на възбудената тълпа.
Мекият спусък поддаде под нежното му докосване и механизмът щракна. Пушката ритна злобно назад, цевта подскочи, образът в оптическия мерник изчезна за миг, после пак се появи.
Сред тълпата премина сподавен ропот; всички бяха насочили бинокли, за да открият дупката в мишената.
— Не улучи! — обяви Джонсън, самодоволно ухилен. — Вън си.
— Дори хартията не е уцелил — извика някой от зрителите и тълпата замърмори разочаровано.
Бен погледна през оптическия мерник и се усмихна.
— Чакайте! — извика друг зрител. — Та той изобщо не се е целил в мишената!
Карл също бе видял резултата.
— Майчице мила! — ахна той. Провря се под преградното въже и се приближи към Бен, ококорил очи.
Джонсън също го бе видял. Лицето му беше бяло като тебешир.
Сред ниската трева в подножието на мишената, на няколко сантиметра една от друга бяха забити две кибритени клечки. Едната гореше, бледият й пламък потрепваше на лекия ветрец.
— Този човек уцели клечката! — извика някой.
Карл си бе глътнал езика.
Мърморенето на тълпата прерасна в развълнувано бръмчене. Хората го гледаха смаяни.
— Това е най-добрият изстрел, който някога съм виждал — заяви съдията, като го плесна с длан по рамото. — Едно на милион. Къде ти, едно на десет милиона!
— Не е възможно — извика Джонсън. — Той е запалил клечката още докато беше там.
Съдията поклати глава.
— Нищо подобно. Ако я беше запалил тогава, досега да е изгоряла до долу. Вие затова ли се забавихте с прицелването, господине? — попита той усмихнато Бен.
— Да уцелиш клечка на сто метра — промърмори Карл — е едно. Но да я запалиш? — Той примигна няколко пъти, после цялото му лице се разтегна в усмивка.
— Ти си — каза Бен на Джонсън. — Има още една клечка.
— Това къде си го научил, по дяволите? — възкликна Джонсън.
— Стар номер, от войската.
— В моята войска не са ни учили на такива номера.
— В моята обаче, в моя полк, ни учеха.
Снайперистът от морската пехота положи пушката си на земята.
— Това не го мога — каза той. — Няма смисъл да опитвам. — Той протегна ръка и Бен я разтърси.
Състезанието приключи. Бен внимателно постави уинчестъра на Карл в кутията и му я подаде. Младежът я пое със здравата си ръка, все така широко ухилен, въпреки болката.
Когато Бен приближи до преградното въже, мис Вейл го прегърна сърдечно.
— Помислих си, че ще припадна от напрежение — прошепна тя в ухото му.
— А сега някой да закара Карл в болница — каза Бен. Зад гърба си усети нечие присъствие; извърна се и видя дребната фигурка на Меги, която го гледаше възхитено.
— Аз ще го закарам — предложи тя. — Мисля, че Анди вече си е тръгнал. Явно му беше неудобно от случилото се.
— Благодаря ти — отвърна Бен. — Е, приятно ми беше да се запознаем, Меги. — Той се обърна към Карл. — А на теб всичко хубаво и… скорошно оздравяване.