— Още не мога да повярвам на очите си! — възкликна Карл, докато Меги го дърпаше за лакътя. Тя поведе момчето към паркинга, като за миг се обърна и през рамо се усмихна на Бен.
Мис Вейл не пускаше ръката му, обсипвайки го с похвали. Съдията се приближи към тях.
— Трябва да дойдете да си получите наградата — каза той. — Пък и журналистите ви очакват.
— После — отвърна Бен, докато претърсваше с поглед тълпата. Мястото, където допреди малко бе стоял Клийвър, сега беше празно. — Къде е Клейтън? — попита той мис Вейл.
— Трябваше да се обади по телефона — отвърна тя. — Изведнъж се сети, че имал важен разговор. Сигурно се е прибрал в къщата.
— Е, ще се видим по-късно — каза Бен.
— Ама къде отиваш?
— Двамата с Клейтън трябва да обсъдим някои въпроси.
31
Отблизо къщата на Клийвър изглеждаше особено голяма и импозантна, с фасада в неокласически стил и високи колони от бял дялан камък. Бен се изкачи по стълбите до парадния вход, влезе направо, без да звъни, и се озова в огромен вестибюл, който би могъл да изглежда поне толкова разкошен, колкото фоайето в къщата на Огъста Вейл, ако нещо във вида му не подсказваше, че е виждал и по-добри времена.
От една странична врата изскочи някаква жена. Приличаше на служителка, може би беше икономка или лична секретарка. Когато видя Бен, очите й се разшириха.
— Къде е Клийвър? — попита той.
— Кой сте вие?
— Къде е?
— Не знам — отвърна жената, ала притесненият поглед, който хвърли към витото стълбище зад гърба си, отговори на въпроса му. Той безцеремонно я бутна встрани и се затича през две стъпала нагоре, без да обръща внимание на протестите й. Когато стигна горната, прилична на галерия площадка, той тръгна покрай редицата врати и започна да ги отваря със замах една по една, без да чука.
Зад четвъртата врата видя Клийвър, седнал зад бюро в другия край на стаята. Бен затръшна вратата зад гърба си и пристъпи към него. Огледа се. Бе попаднал в нещо като кабинет. Нямаше много мебели, по стените се виждаха светли петна, където някога бяха висели картини. В обстановката имаше нещо тъжно. Очевидно Клийвър още не бе успял да получи обещания дял от богатството на мис Вейл.
Когато го видя, Клийвър се надигна неуверено. Пред него на бюрото имаше бутилка бърбън и чаша.
— Време е за нашия малък разговор — каза Бен. — Или си забравил?
Клийвър се отпусна на кожения стол. Бен приседна на ръба на бюрото, на половин метър от него.
Вратата се отвори с трясък и в стаята нахълтаха двама едри мъже в костюми. Застанаха настръхнали пред бюрото, вперили подозрителни погледи в Бен.
— Всичко наред ли е, сър?
— Отпрати ги — каза Бен. — Или ти ще си виновен, ако се случи да пострадат.
Клийвър махна с ръка.
— Спокойно, момчета. Всичко е под контрол.
Двамата хвърлиха един последен заканителен поглед на Бен и излязоха, като затвориха вратата след себе си.
— Ти не си никакъв студент по богословие — каза Клийвър.
— Напротив. Макар че съм бил и други работи. Всеки си има своите малки тайни, Клейтън. А сега ти ще ми разкриеш своите.
— Или?
Бен бръкна в платнената чанта, извади .475-калибровия револвер и го насочи към гръдния кош на Клийвър.
— Ти току-що видя как ударих десетка от хиляда метра. Очакваш ли, че няма да те уцеля оттук?
— Е, добре — въздъхна Клийвър. — Да поговорим.
— Къде е Зоуи Бредбъри?
— Не мога да ти отговоря на този въпрос.
— Помисли си. Нали си наясно, че и без крака ще можеш да говориш.
— Казвам ти истината. Не знам къде се намира.
— Не злоупотребявай с търпението ми — предупреди го Бен. — Не е разумно.
— Какво си мислиш, че съм й направил?
— Тя те е изнудвала. И ти си решил, че не желаеш да плащаш.
— Платих й! — протестира Клийвър. — Дадох й парите без колебание. Ще й дам и останалите, когато ги получа. Нали съм й обещал! Аз съм човек, който държи на думата си.
Бен вдигна револвера на равнището на главата му и дръпна ударника. Металното прещракване отекна в настаналата тишина.
По челото на Клийвър избиха капки пот; очите му следяха неотклонно зейналото дуло.
— Зоуи го е закъсала, така ли? Нещо лошо й се е случило?