Клийвър направи безпомощен жест.
— Тя самата ми го каза. Трябваше да приема думите й сериозно, нали така? Искам да кажа, ако беше някаква невзрачна студентка, щях да я пратя по дяволите. Но не е. Колкото и да ти се струва невероятно, тя е признат и уважаван учен. Пише книги. Ако напише нещо в този смисъл, ще я приемат сериозно. Може да я поканят да говори и по телевизията. А стотици така наречени библейски изследователи само чакат да се нахвърлят върху мен и да ме разкъсат. Това ще ме довърши. Книгата ще спре да се продава. С политическата ми кариера ще бъде свършено.
— И ще се простиш със стоте милиона.
Клийвър кимна мрачно.
— Тая гнида ме заплаши, че ще каже на Огъста. И ще ме изкара мошеник.
— Но ти си точно такъв. Току-що сам го призна.
Няколко секунди Клийвър гледа замислено през прозореца, после се обърна и се взря в Бен.
— Разбира се. Аз съм мошеник. Измамник. Никому обаче не съм сторил зло. Никого не съм пращал в Гърция. Не знам нищо за никакви бомби и строшени крака. Виждал съм Скив Макклъски само веднъж, когато ми донесе кутията. Това е. Дадох му парите и човекът си тръгна. — Лицето на Клийвър бе станало мораво. Той се надигна иззад бюрото си. — Е, оставям те. Можеш да ме застреляш в гръб, ако желаеш. Но да знаеш, че убиваш невинен човек.
— Ако разбера, че си ме излъгал — каза Бен, — ще се върна. И тогава ще те убия. Дали отблизо или от хиляда метра, ти изобщо няма да усетиш. И го знаеш, нали?
Но докато Клийвър излизаше от стаята, Бен си каза, че някъде в нещо е сбъркал, че е допуснал огромна, фатална грешка.
32
Сенатор Бъд Ричмънд бе започнал политическата си кариера като поредното невзрачно богаташко синче, устремено към върха, без ясна представа какво има там и какво иска самото то от живота. Син на някогашен дървосекач от Монтана, който със собствени сили бе станал индустриалец и мултимилионер, през целия си живот Бъд не бе свършил нищо полезно; той се интересуваше повече от голф, жени, риболов и от любимото си „Порше 959“, отколкото от сериозен бизнес.
Само преди две години Ървинг Слейтър, началник на кабинета му и негов личен секретар, докаран до отчаяние от шефа си, за малко не бе подал оставка. В края на краищата човекът беше на трийсет и седем и едва ли си струваше да пропилява живота си като слуга на някакъв безделник, който възприемаше политиката като забавачка.
Но тъкмо тогава два несвързани помежду си инцидента, случили се през шест месеца един от друг, бяха преобърнали света на Бъд Ричмънд и се бяха превърнали за Ървинг Слейтър в шанса на живота му.
Един ден, малко след като навърши петдесет, минути преди да се качи на борда на самолета, който да го откара в родния му щат Монтана, Ричмънд бе изпитал странно предчувствие: някакъв смътен глас в главата му, по неговите собствени думи, му бил казал за нищо на света да не се качва на този самолет. За огромно раздразнение на придружаващия го Слейтър той бе настоял да изчакат следващия полет. И когато самолетът, на който би трябвало да се качат, се бе разбил малко след излитане и почти всички пътници на борда бяха загинали, Бъд Ричмънд бе заговорил за чудеса.
Второто чудо се бе случило, докато Бъд карал поршето си по някакъв планински път близо до дома. След някакъв завой го обзело внезапно и непреодолимо желание да спре и да погледа красивия залез — нещо, което никога преди не бил правил. След десет минути взиране в хоризонта той отново се качил в колата и продължил пътя си. Километър и половина по-нататък се натъкнал на останките на автобус, затрупан под огромно свлачище. От трийсет и деветимата пътници оцелели само двама — и по техните думи грамадните камъни, нападали сякаш от небето, връхлетели автобуса точно в момента, когато Бъд би трябвало да се намира на същата тази отсечка… ако не се бил спрял да се любува на залеза.
За себе си Бъд Ричмънд имаше едно-единствено обяснение: Бог бе спасил живота му в името на някаква по-висша цел. От този момент нататък той бе станал дълбоко набожен християнин. За осемнайсет месеца, изминали от второто чудо, политическите му възгледи се бяха променили коренно. И това му помагаше в кариерата. Той сякаш изведнъж бе израснал, започнал бе да се възприема сериозно. Последователите му го обичаха. Прероден, Бъд Ричмънд се бе вкопчил с изумителна стръв в живота и работата си. Изведнъж той спечели подкрепата на един сегмент от обществото, който допреди не се бе интересувал от него — огромното по мащабите си евангелистко движение. Само в Америка живееха повече от петдесет милиона евангелисти. Слейтър мигновено видя в това шанс за себе си. Петдесет милиона гласа представляваха огромен потенциал в надпреварата за Белия дом.