Ървинг Слейтър не можеше да повярва на очите си. Преобразяването на някогашния фукльо и плейбой в смирен набожен християнин го изумяваше в далеч по-голяма степен от чудесата, които той твърдеше, че му се били случили. Ала вълната на обществената подкрепа се надигаше с бясна скорост и началникът на кабинета беше готов да я възседне.
Изведнъж Слейтър започна трескаво да се рови в Библията. Челичената вяра на шефа му в предсказанията за края на света в „Откровение“ го накара да изучи в най-малки подробности съответните текстове, както и всякакви изследвания, трудове, статии, коментари — всяка хартийка, написана по въпроса за библейските пророчества. Той бе изумен от непоколебимата убеденост на толкова много американски християни, че е близо денят, когато светът ще потъне в „голямата скръб“, след което Христос ще се завърне, както се предсказваше в Светото писание. Това му подейства по два взаимно несвързани начина. За себе си той смяташе цялата тази шумотевица за лудост. Но в същото време — което бе далеч по-важно — на политическо равнище той виждаше в нея най-тлъстата златна мина, на която някога се бе натъквал.
Докато медийната врява около Бъд продължаваше да се усилва, а рейтингът му неумолимо да расте, първите зачатъци на една налудничава в дързостта си идея бяха започнали да се оформят в съзнанието на Слейтър. Навсякъде из Съединените щати, където сенаторът организираше публични събрания и митинги, залите се пълнеха с вярващи, дошли да чуят словото му. Телевизионните предавания с негово участие се гледаха от милионни аудитории. Той бе станал всенароден любимец. Отвсякъде валяха дарения.
А това, поне доколкото зависеше от Слейтър, бе само началото. Милиони бяха повярвали буквално в неизбежността на предсказаните събития. Милиони всъщност искаха те да се случат. Ако такава беше волята Божия, ако сбъдването на въпросното пророчество означаваше война — какво пък, казваха си те, да бъде война. Струваше си светът да бъде потопен в хаос и мрак, за да може Бог да им се яви и да ги спаси от тяхното сиво, скучно, непосилно мизерно ежедневие и да потвърди пред тях — ако бе останала и сянка на съмнение в умовете им — че всичко в крайна сметка е истина и че душите им си струва да бъдат спасени.
Ала преди да дойдеше време за Божията намеса, трябваше да се мине през един мрачен период на ужасни страдания, които дори и най-вярващите трябваше да понесат. Всичките тези милиони хора имаха нужда от лидер, когото да следват през този период на мъка и тегоба. Някаква митична фигура като Моисей, която да поведе богоизбрания народ към слава и подвизи.
Слейтър наблюдаваше шефа си и се питаше: Ричмънд и Моисей? Самата мисъл го караше да се усмихва. Но като поглеждаше към озарените лица на тълпата, започваше да вярва, че всичко е възможно. Ако Ричмънд успееше някак да се добере до Белия дом, заслугата щеше да бъде изцяло негова; той — Ървинг Слейтър — щеше да бъде сивият кардинал, човекът с реалната власт.
Но за да стане това, трябваше да се извърши нещо невероятно, нещо, което той дори не смееше да назове на глас. Да се случат определени събития, които да бъдат предизвикани. За тази цел Слейтър се нуждаеше от помощ. От много помощ.
И той я откри малко по-късно, когато на едно от светските събития на Ричмънд се запозна с някакъв фанатичен привърженик на библейското предсказание за края на света. Такива не бяха рядкост, той ги срещаше под път и над път. Но особеното в случая бе, че въпросният господин работеше в Централното разузнавателно управление на Съединените щати. И то не като прост служител, а на доста висока длъжност. Слейтър бе приятно изненадан, когато човекът му разкри, че дълбоко в средите на американското разузнаване има едно твърдо ядро от последователи на учението за края на света.
Изведнъж налудничавата идея на Слейтър се приближи с един гигантски скок към своята реализация. С връзките на своя нов приятел той започна да изгражда мрежа от агенти. Повечето убедено изповядваха библейските пророчества за края на света, докато други — като специален агент Джоунс от ЦРУ — се интересуваха повече от обещаната власт и от парите, които Слейтър бе в състояние да изстиска от фондацията на Ричмънд за финансиране на бързо разрастващото се начинание. Около това ядро бяха привлечени в периферни роли известен брой по-нискостоящи агенти, които изпълняваха заповедите на своите началници, макар да имаха точно толкова представа за смисъла на начинанието, колкото и нищо неподозиращият Бъд Ричмънд, който незнайно за себе си се бе озовал в главната роля.