Самият Слейтър бе изумен от бързината и силата, с които еднолично бе успял да изгради своята тайна мрежа. Стратегията за края на света беше вече факт.
Оставаше планирането.
Планът беше величествен по мащабите си, но пределно прост като концепция.
По същество беше план за война. Една война, която — ако можеше да се вярва в силата на пророчеството да влияе върху глобалните процеси — далеч не беше толкова невъзможно да бъде предизвикана.
Според пророчеството конфликтът трябваше да започне в Близкия изток. Това поне не изглеждаше никак трудно да се уреди. В края на краищата такава беше волята Божия. От тях се искаше да подбутнат тук и там, да задвижат нещата, да предизвикат искрата, която да възпламени бурето с барут. Искрата трябваше да бъде голяма — нещо, което да разтърси и възмути ислямския свят както никога досега. Слейтър и неговите съдружници отдавна бяха решили в какво ще се изразява тя. И сега просто изчакваха подходящия момент, за да я задействат.
За да сработи планът, вината за извършеното зверство трябваше недвусмислено да падне върху изконните врагове на исляма — евреите. Всичко си го пишеше черно на бяло в Библията. Войната, която постепенно трябваше да прерасне в последната битка преди края на света, щеше да започне с масирана ответна атака на мюсюлманите срещу Израел. Библейският огън и жупел щеше да приеме формата на ядрени ракети. Когато светът бъдеше изправен на ръба на опустошителна война, милионите американски гласоподаватели, за които това би означавало сбъдване на библейските предсказания, щяха окончателно да се убедят, че краят е близо. Техните гласове щяха да се надигнат като приливна вълна. Вече нищо нямаше да спре Ричмънд по пътя му към Белия дом.
Планът беше безумен в своята кръвожадност. Нямаше съмнение, че щяха да загинат милиони. Араби и евреи, може би и американци. Но Слейтър не се вълнуваше от това. Логиката беше перфектна, елегантна и безупречно изпипана както при повечето прости, но гениални идеи. Той не вярваше и за миг, че войната ще доведе до началото на Армагедон. За него тя представляваше най-прекият път към властта, нищо повече. А времето работеше в негова полза. От него се искаше само едно: да подготви Бъд Ричмънд за бъдещата му роля като лидер на вярващите.
Ала Ричмънд имаше и конкуренция. Той далеч не беше единственият, който се бе сетил да бие тревога, че краят на света наближава. Слейтър бе разпратил цели екипи агенти да наблюдават останалите потенциални християнски месии и най-вече един от тях — преподобния Клейтън Клийвър от Джорджия. Двамата с Ричмънд бяха в лимузината на път за поредната пресконференция, когато Слейтър бе получил от източниците си потенциално взривоопасния доклад, който бе преобърнал всичко с краката нагоре. Това бе началото на кризата със Зоуи Бредбъри.
Докато размишляваше за събитията от последните месеци, Ървинг Слейтър крачеше съсредоточено из обширния си кабинет в централата на Бъд Ричмънд в Монтана — грамадната му резиденция, скътана в гънките на един планински склон. През огромните прозорци се разкриваше панорамна гледка към имението на Бъд, заемащо четири квадратни километра.
Слейтър спря да крачи за момент, колкото да отпие глътка прясно мляко от бутилката върху бюрото си. След това се тръшна в едно меко кожено кресло срещу гигантския телевизионен екран на стената, грабна дистанционното, но не преставаше да го анализира.
На DVD-то бе записан телевизионен дебат по въпроси на текущата политика, в който Бъд Ричмънд бе участвал преди три месеца. Слейтър бе гледал записа безброй пъти, но не преставаше да го анализира.
Предаването се бе превърнало в огромен пиар подвиг за Ричмънд. Слейтър бе платил на подставени лица сред публиката да задават предварително формулирани въпроси на сенатора, като лично бе написал всичките му отговори. Ричмънд се бе оказал в превъзходна форма и оттогава Слейтър не спираше да се поздравява за удара, който бе направил. Комбинацията от искрена вяра, на каквато бе способен само формен идиот, и собствения му лукаво остроумен сценарий наистина си струваше гледането.
Ала изведнъж, две минути преди края на шоуто, когато двамата с Ричмънд бяха на крачка от триумфалния финал, някакъв дългокос студент от задните редове бе вдигнал ръка и бе задал извън сценария, като гръм от ясно небе, един фатален въпрос.