Слейтър спря записа и се облегна назад в мекото кожено кресло, масажирайки напрегнато слепоочията си. На ниската масичка пред него имаше дървена купа, пълна с шоколадови десерти. Той грабна три, разкъса обвивките и лакомо ги изяде.
След като приключи с десертните блокчета, той вдигна телефона от подлакътника на креслото и енергично набра някакъв номер.
Неговият сътрудник се обади на второто позвъняване.
— Трябва да говорим — каза Слейтър. Кратка пауза. — Не, ти ела при мен. Сам съм. Пратих глупака няколко дни в отпуск.
— Дай ми три часа — каза сътрудникът.
— Чакам те след два.
33
Монтана
Предишният ден
Доктор Джошуа Грийнбърг отби от междущатската магистрала и паркира наетата хонда пред крайпътното заведение. Грабна куфарчето от седалката до себе си, отвори вратата и изохка. От дългото шофиране го болеше цялото тяло. Протегна се и разтърка очите си с длан.
Покрай него с грохот профуча огромен тежкотоварен камион и въздушната струя за миг го обви в облак дим и прахоляк. Докторът тръгна сковано към входа на ресторанта, изкачи с мъка двете стъпала, бутна вратата и влезе. В заведението беше тихо и празно, ако не се брояха неколцината шофьори на камиони и две-три семейни двойки, които намусено дояждаха късния си обяд. Той се насочи към ъгловото сепаре, отпусна се на червената винилова пейка и си поръча кафе. Нямаше апетит, не му беше до храна. Кафеникавата течност в чашата, която келнерката грубо тръсна под носа му, трудно можеше да се нарече кафе, но той примирено отпи.
В продължение на половин час седя неподвижно, вперил поглед в дланите си върху плота на масата. Време беше да тръгва. В базата го очакваха, трябваше да предаде пакета на Джоунс. Оставаха му още два часа път.
Той се изсмя горчиво. Базата. Страхотно название за един полуразрушен хотел насред нищото, превърнат в нелегален затвор за онази отвлечена млада жена.
Той погледна към куфарчето на пейката до себе си. Протегна ръка, щракна металната закопчалка, бръкна вътре, извади малък флакон и го постави на масата пред себе си. Беше от кехлибареножълто стъкло и съдържаше около 100 кубика безцветна, леко вискозна течност. Нямаше етикет. Течността изглеждаше напълно безобидна. Можеше да бъде какво ли не — лосион против комари, билков сироп за кашлица. Но д-р Грийнбърг знаеше, че ако незабелязано я изсипе в каната с горещо кафе на тезгяха, всички клиенти на заведението до 24 часа щяха да се озоват в лудницата.
При поглъщане на течността човек най-напред ставаше необичайно общителен и бъбрив, изгарящ от желание да разкрие най-интимните си тайни дори пред съвършено непознати. Постепенно препаратът се насочваше към подсъзнанието, освобождавайки всяко тъмно кътче, всеки потиснат страх, натрупан гняв и огорчение, всяка плашеща мисъл и дълго сподавян порив към насилие. Всичко това изригваше с огромна сила, обхващайки съзнанието в мощна вълна на ярост и параноя, на скръб и ужас — в целия спектър от най-екстремни емоции, които едно човешко същество бе в състояние да изпитва, и то едновременно, в течение на часове.
След подобно свръхнатоварване мозъкът изпадаше в затворен цикъл на патологична самовъзбуда, която вече нищо не бе в състояние да спре. Неизбежният резултат беше лудост, а засега противоотрова не бе изобретена.
Грийнбърг потрепери. Само след два часа той щеше да даде препарата в ръцете на Джоунс, за да го изпробва върху невинна млада жена. С което щеше да съсипе живота й веднъж завинаги.
Безпомощно отпусна глава в дланите си.
Как, по дяволите, успях да се замеся в тази кошмарна история?
Доктор Грийнбърг знаеше отлично отговора. Една дребна грешка, която можеше да бъде изровена от изпълненото му с подобни дребни грешки минало, което той доскоро си бе въобразявал, че е останало далеч зад гърба му. Една дребна грешка, която бе променила съдбата му.
Джошуа Грийнбърг произхождаше от бедно семейство и през целия си съзнателен живот се бе опитвал да компенсира този факт. Баща му беше работник в автомобилните заводи в Детройт, а майка му — чистачка на офиси. Години наред двамата се бяха бъхтили като роби, за да изучат единствения си син. Но синът им се бе отблагодарил за усилията; завърши медицина и взе две специалности — по неврология и психиатрия. На четирийсет и осем години той беше преуспял нюйоркски психиатър с процъфтяваща частна практика и завеждащ катедра лектор в Колумбийския университет. Имаше голяма къща на Лонг Айланд с осем декара двор, басейн и конюшня, за да могат съпругата му Емили и двете им дъщери да яздят чистокръвни арабски коне и да разполагат с всичко, което човек би могъл да си пожелае. В последно време бе достроил отделно крило към къщата, където бе приютил гордите си, вече поостарели родители.