Бен остана покорно с ръце върху волана, докато мозъкът му работеше на бързи обороти. Защо го спираха? Какво знаеха за него?
Полицаят с револвера пристъпи до прозореца и направи въртелив знак с пръст. Бен свали стъклото и го погледна. Беше млад мъж, двайсет и четири-пет годишен. Очите му бяха разширени от страх.
— Загаси двигателя! — изрева той.
Бен се пресегна и бавно завъртя ключа. Настъпи тишина, в която се чуваше само песента на цикадите наоколо.
— Дай си книжката! — каза полицаят. — Полека, без резки движения!
Бен бръкна предпазливо в джоба си и подаде шофьорската си книжка. Полицаят я грабна от ръката му, погледна я за миг и кимна на другия: Той е, няма съмнение. Младокът изглеждаше още по-уплашен.
— Слез от автомобила! — изрева той. — Дръж си ръцете така, че да ги виждам!
Бен отвори вратата и бавно слезе с вдигнати ръце, без да изпуска от поглед полицая. Младият служител на реда трепереше от мощен прилив на адреналин, по изопнатото му лице пробягваха леки тикове. Дулото на револвера, насочен към гърдите на Бен, потрепваше леко.
Разстоянието бе малко повече от половин метър. Пистолетът беше „Смит & Уесън“, модел 19. С него може да се стреля по два начина. Единият е със запънат назад ударник, при което спусъкът е толкова мек, че и при леко докосване ще произведе изстрел. Другият начин е на полуавтоматичен режим, когато с дърпането на спусъка едновременно се завърта барабанът и се повдига ударникът. Но тогава необходимото усилие е значително по-голямо, а Бен знаеше, че освен ако спусъкът не е съответно настроен в оръжейна работилница, по-голямото усилие изисква и повече време от страна на стрелеца.
В конкретния случай ударникът не беше запънат назад. За Бен това означаваше, че разполага с половин секунда, за да пристъпи напред, да приведе полицая в състояние на безпомощност и да му отнеме оръжието. И още с около половин секунда, за да го насочи към другия, онзи с пушката помпа. Нямаше намерение да ги убива, а просто да ги извади от строя за известно време.
Но това щеше да доведе до всевъзможни неприятности, каквито той не желаеше да си навлича.
— Какво се е случило? — попита тихо той.
Полицаят посочи с цевта на пистолета си към колата.
— Кръгом! Ръцете на капака!
Бен въздъхна примирено и разпери длани върху топлия метал на предния капак. Докато полицаят с помпата го държеше на прицел от около три метра, другият се върна при патрулната кола и поведе дълъг разговор по радиостанцията, като през цялото време изглеждаше притеснен и нервничеше.
След малко Бен чу шум от гуми по чакъла и плътния приглушен рев на големи осемцилиндрови двигатели. Без да вдига ръце от капака на крайслера, той изви шия и погледна през рамо. Два огромни черни джипа шевролет бяха спрели сред облаци прах зад патрулната кола. Слънчевата светлина се отразяваше в потъмнените им прозорци.
Вратите се отвориха. Бен преброи петима души — двама мъже и една жена, които слязоха от едната кола, и двама мъже от другата, всички в елегантни тъмни костюми. Най-възрастният беше около петдесетгодишен, с набръчкано лице, пригладена назад коса и тъмни очила. Въпреки възрастта си беше жилав и атлетично сложен. Лицето му беше разтегнато в широка усмивка, която разкриваше неравни бели зъби. Най-млада от всички беше жената, на около трийсет и пет, с остри черти и намръщено лице. Рижаво-кестенявата й коса беше вързана на конска опашка, леко разрошена от топлия ветрец.
Ръководителят на групата показа значка на двамата полицаи.
— Специален агент Джоунс. Ние ще поемем случая, господа.
Двамата полицаи се втренчиха в значката, сякаш никога преди не бяха виждали такава. После свалиха оръжията си.
Джоунс направи знак на един от агентите си, който пристъпи до предната дясна врата на крайслера, отвори я и вдигна брезентовата торба на Бен от седалката.
Джоунс извади от джоба си чифт гумени ръкавици и ги нахлузи на ръцете си, преди да поеме чантата.
— Я гледай ти какво имало тук! — провикна се той, като измъкна .475-калибровия револвер. Пусна чантата на земята, вдигна пистолета пред очите си и го огледа възхитено от всички страни. Отвори барабана и го превъртя. После завъртя револвера на пръста си, както правят каубоите по филмите. Един от агентите се изсмя. Джоунс се обърна към Бен с крива усмивка. — Ето на това му се вика патлак!