Бен не отговори. Мозъкът му работеше напрегнато.
Агентите пристъпиха към него. Жената не го изпускаше от поглед; за миг на Бен му се стори, че забелязва по лицето й сянка на колебание. От предишната намръщена гримаса нямаше и следа.
Джоунс извади от джоба си телефон и набра номер.
— Аз съм. Добра новина. Спипахме твоя мистър Хоуп. Окей, ясно.
Бен се озадачи. Доста странна процедура за докладване на извършен арест.
Джоунс затвори телефона и се обърна към двамата полицаи.
— Не мисля, че имаме повече нужда от вас, господа полицаи.
Полицаите се спогледаха и закрачиха към патрулката. Ръцете им вече посягаха към вратите, когато Джоунс сякаш се сети нещо и извика:
— Един момент, господа полицаи. Изчакайте още минута.
По-младият го изгледа с присвити очи.
— Какво има?
По лицето на Джоунс се разля загадъчна усмивка, от което чертите му се разтегнаха встрани, а малките му очи се свиха в две цепки. Той погледна тежкия .475-калибров револвер в ръката си.
После запъна ударника, вдигна оръжието и от около три метра разстояние застреля по-младия полицай право в лицето.
35
Домът на Бъд Ричмънд
Щатът Монтана
Със скърцане на макарите и тихо свистене на дебелите стоманени въжета кабината на лифта запълзя навън към пропастта. Леденият планински вятър люлееше металната капсула така, че подът се тресеше под краката на двамата мъже.
Ървинг Слейтър обожаваше това усещане: да виси във въздуха високо над скалистата долина, да вижда на километри наоколо и така да се чувства неуязвим. Сякаш беше орел, разперил криле под небесния свод, както подобаваше на истински хищник, бранещ отвисоко своята територия. Тук горе никой не можеше да го пипне, никой не бе в състояние да даде ухо на важния разговор, който имаше да провежда. Воят на вятъра бе сам по себе си достатъчен, за да заглуши сигнала дори на най-усъвършенстваното подслушвателно устройство. Слейтър беше маниак на тема следене и макар по негова заповед домът на Бъд Ричмънд да бе проверяван стотици пъти за бръмбари, без да бъде открит и един, само и единствено тук той се чувстваше в пълна безопасност, когато трябваше да се обсъждат сериозни въпроси.
Металното въже бе дълго петстотин метра и свързваше рампата за качване пред къщата на Ричмънд с подобна рампа от другата страна на пропастта. Той бе поръчал да му изработят уред за дистанционно управление, с който да задвижва и спира кабината отвътре, да я закарва далеч от къщата и да увисва в нея над бездната като последната ябълка на клона.
Отдавна вече никой друг освен него не ползваше лифта. Дърк Ричмънд, бащата на Бъд, го бе построил за много пари навремето, наскоро след като бе купил този участък от четири хиляди декара на границата на Скалистите планини, за да може семейството му да стига по-лесно до ски пистите от другата страна на долината. Ала нито майката на Бъд, нито самият Бъд — този кекав мързеливец — не проявяваха какъвто и да било интерес към здравословни занимания на открито. Старият Дърк отдавна се бе преселил на оня свят — един богат, но безкрайно разочарован и огорчен от живота човек, за чиято кончина разхайтеният му син имаше немалка заслуга.
Слейтър насочи дистанционното към контролната будка и натисна червения бутон в средата. Някъде отгоре се чу приглушеното изщракване на предавателните механизми, кабината се затресе и спря. Слейтър пусна дистанционното в джоба на палтото си и няколко секунди остана подпрян с лакти на металния парапет, загледан през плексигласовия прозорец към отсрещния бряг на пропастта, докато тялото му следваше ритъма на кабината, полюшвана от ледения планински вятър.
Накрая той извърна глава към сътрудника си и се усмихна, като видя капките пот по лицето му.
— Вече би трябвало да си свикнал.
— Всеки път ми се разтреперват краката.
Усмивката изчезна от лицето на Слейтър.
— Докладвай! — заповяда той.
Сътрудникът вдигна притеснено рамене.
— Засега почти нищо не можем да измъкнем от Бредбъри. Работим по въпроса.
— Същото ми каза и предишния път. Защо изобщо я държим жива? Предполагам, че не сте открили и онзи адвокат…