Слейтър изгледа ядосано сътрудника си. Поклати отвратено глава.
— Трябва да бъдем много внимателни — каза сътрудникът. — Официално случаят не е от компетенциите на Управлението, Ървинг. А пък и Хоуп не е обикновен човек.
— Аз ви плащам много пари — каза Слейтър. — А този тип е сам. Един срещу всички ви. Няколко десетки души работят за вас, а при нужда можете да мобилизирате още сто. Той ли е толкова хитър, или вие сте толкова неспособни?
Сътрудникът започваше да губи търпение.
— Направихме всичко, което ни беше наредил. Заловихме Бредбъри. Очистихме Карапиперис. Наехме Херцог за бомбения атентат. Тези неща не се организират лесно. Не е като да свикаш пресконференция. Едно малко подхлъзване, и всички пропадаме.
Слейтър изпръхтя презрително.
— Ако знаех с какви некадърници си имам работа, щях да платя на Херцог да свърши всичко.
— Херцог е наемник — протестира сътрудникът. — Той не вярва в нищо.
— Какво значение има в какво вярва! Ако ще и сатанист да е, важното е да върши работа.
— Едва ли това е целта на начинанието.
Слейтър го изгледа в упор.
— А ти какво си помисли, че целта е да служим на Божието дело, така ли? Нека да ти кажа каква е целта: бизнес, бизнес и пак бизнес, първо, второ и последно. За тази цел Херцог върши работа и не оставя следи, които и слепец да може да види.
Сътрудникът се канеше да отговори, когато телефонът му иззвъня. Той се обърна с гръб към Слейтър и зашепна в апарата. Веждите му се повдигнаха нагоре.
— Сигурен ли си? — попита той. — Ясно. Знаеш какво да правиш. — Той щракна капачето и се обърна към Слейтър с победоносно изражение на лицето.
— Е?
— Беше Джоунс. Хванал е Хоуп.
Слейтър се усмихна за пръв път от началото на разговора.
— Е, така вече ми харесва. Добре. А сега ми доведи този негодник и да видим дали ще се разприказва.
— Знаеш, че не мога да присъствам — каза сътрудникът. — Не бива да ме виждат.
— Да, но аз със сигурност ще присъствам. Искам да се запозная с тоя тип.
— Съмнявам се, че го искаш.
— Ох, как го искам само! — настоя Слейтър. — И след това искам лично да го очистя!
36
Щатът Джорджия
Трясъкът на тежкия револвер разтърси въздуха. Лицето на полицая експлодира в кървава маса, от силата на удара тялото му се преметна назад и се просна по гръб в пръстта. Краката му подритваха един-два пъти и това беше краят.
Джоунс запъна още веднъж ударника и застреля втория полицай, преди онзи да успее да реагира. Куршумът попадна в гръдния му кош, издухвайки белите дробове и сърцето през гърба. По предното стъкло на патрулката плиснаха едри капки кръв. Полицаят се срина в прахоляка, без да издаде звук.
Няколко мига никой не помръдваше.
Изстрелите на пистолета дълго отекваха в притихналата пустош. Труповете на двамата полицаи лежаха на земята. Джоунс им обърна гръб.
Бен оглеждаше внимателно лицата на агентите. Един се хилеше, други двама гледаха с безразличие сцената. Тогава той забеляза изражението на жената — лицето й беше изкривено от ужас, явно не бе очаквала такова развитие на нещата.
— Много рита тази проклетия — мърмореше Джоунс, като претегляше в длан револвера. После свали тъмните си очила и погледна насмешливо Бен. — Струва ми се, че яко си я загазил, мистър Бен Хоуп.
Бен се дръпна от крайслера и посочи двата трупа на земята.
— Защо направи това?
— Не бях аз — отвърна Джоунс. — Ти го направи. Всички те видяхме. Това е твоят пистолет, отпечатъците ти са по него.
— Какво искате от мен?
— Отговори. Само че не тук.
Той пристъпи напред. Усмивката му бе изчезнала. Дръпна ударника назад и пъхна дулото на револвера в лицето на Бен.
— Арестуван си за убийство на полицаи.
Бен погледна през рамото му към другите агенти. Общо петима го бяха наобиколили, поне още двама се криеха зад тъмните стъкла на двата джипа. Умът му трескаво пресмяташе разстояния, пози, език на тялото. Очите му скачаха от Джоунс към дулото на револвера, после обратно към Джоунс. За втори път през последните няколко минути някой насочваше пистолет към него. Той го бе позволил на младия полицай, но нямаше намерение да търпи подобно своеволие от този тип.
Освен това Джоунс току-що бе допуснал сериозна тактическа грешка. Може би бе свикнал да насочва далеч по-компактен глок или зиг зауер в лицата на хората. Или просто се надуваше пред подчинените си, както бе виждал по филмите. Ала при тази дълга цев на ловния револвер дулото се намираше едва на десетина сантиметра от главата на Бен.