В рамката се появи силует на висок мъж с дълги крайници и пригладена назад коса.
— Ние с вас май се познаваме — каза Бен. — Как са зъбите?
Джоунс изкриви устни в злобна гримаса, разкривайки дупките в устата си.
— Вкарайте го вътре — нареди той на другите двама. Езикът му едва се обръщаше, думите излизаха с мъка през разбитите устни. Двамата мъже бутнаха Бен в стаята и го стовариха на един стол. Той седна кротко, като провеси веригата напряко в скута си.
Стаята представляваше нещо като импровизиран кабинет. Беше обзаведена спартански — с няколко стола, евтино бюро и маса, върху която имаше DVD плейър и монитор. Бен си каза, че едва ли го бяха довели тук, за да му прожектират филмче.
Джоунс затвори вратата и пристъпи към центъра на стаята, като разтриваше с длан устните и челюстта си и хвърляше на Бен погледи, изпълнени с омраза. В стаята имаше още някакъв човек, когото Бен не познаваше. Беше седнал върху бюрото, ведро усмихнат; белите му зъби блестяха едва ли не предразполагащо. Беше между трийсет и пет и четирийсетгодишен, слаб, не твърде висок, със скъп костюм и бухнала червена коса. На китката си имаше часовник от масивно злато, обсипан с диаманти. Имаше вид на интелигентен човек, който не е принуден да прибягва до бруталност, за да наложи волята си — очевидно беше свикнал да заповядва и заповедите му да се изпълняват. Човек, програмиран да води, да мисли с няколко хода напред, да не оставя нищо на случайността. С други думи, опасен противник.
— Хубаво местенце — каза Бен.
Мъжът се усмихна още по-широко.
— Наистина? Сериозно ли смяташ така? — Гласът му беше носов. Докато говореше, ръцете му жестикулираха енергично. — Предполагам, че обстановката ти допада, защото си англичанин. Аз лично мисля, че това е един отвратителен кенеф. Направо не мога да повярвам колко ми струва, за да поддържам тази клоака. Нямам търпение да приключа с теб и моят пилот да ме откара на сто и петдесет километра, обратно към цивилизацията.
— Много говориш — каза Бен.
— И ти ще проговориш скоро — отвърна мъжът и усмивката му изстина с една степен.
— Не мисля, че сме се срещали.
— Казвам се Слейтър. Ако не се лъжа, вече си имал възможност да се запознаеш с агент Джоунс. — Слейтър извади от джоба си тънко десертно блокче и започна да го развива. — Обичате ли шоколад, мистър Хоуп?
Бен поклати глава.
— Не. Не те съветвам да предлагаш на Джоунс. Зъболекарят му няма да одобри.
Джоунс го изгледа зверски. Слейтър се усмихна.
— Е, добре. Обичам хумора, но не сме се събрали да се забавляваме. Моля те да не ни създаваш излишни затруднения. Повярвай ми, за теб самия ще бъде много по-приятно, ако не ме разиграваш.
— Не смятам, че ще научиш много нещо от мен — каза Бен.
— О, напротив! — отвърна Слейтър. — Аз пък мисля тъкмо обратното, майоре!
— Не съм майор. Аз съм студент по богословие.
— Тъй де! — Слейтър се изхили гърлено. — Сигурно онзи Бенедикт Хоуп, който се появява на всяка страница в нашата база данни и прилича досущ на теб, е някой друг.
— Казвам истината — отвърна Бен. — В момента следвам богословие.
— Божи човек един вид.
— Това е, което се опитвам да бъда — каза Бен. — Но вие ми пречите.
— С Клейтън Клийвър за богословие ли си говорихте?
— Може и така да се каже.
Изведнъж Слейтър стана сериозен.
— Защо работиш в комбина със Зоуи Бредбъри?
— Ти просто грешиш. Не работя с нея, търся я. Опитвам се да я открия, макар че я познавам съвсем бегло. Допреди осем дни едва ли щях да я позная, ако я бях срещнал на улицата.
— Значи така: двама офицери от Специалните десантни части отиват на някакъв си гръцки остров, за да търсят някого, когото познават съвсем бегло?
Бен вдигна рамене. Нямаше причини да лъже.
— Както ти казах, следвам богословие. Баща й е мой преподавател. След като тя изчезна, бащата ме помоли да отида до Корфу и да я издиря. Отначало му отказах и изпратих един мой отдавнашен сътрудник, който си търсеше работа. Той ми каза, че се натъкнал на затруднения, и аз отидох да му помогна.