— Имаш един час, Хоуп — каза Слейтър.
Бойтър го сграбчи за ръката.
— Да вървим, смръдльо!
Бен се изправи, изтръгна се от месестите ръце на Бойтър и тръгна към вратата. По средата спря, извърна се и погледна Слейтър в очите.
— Не забравяй какво ти казах — тихо рече той. После излезе.
Със злорада усмивка на лицето Джоунс проследи Бойтър и Маккензи, докато отвеждаха пленника към асансьора. После се обърна към Слейтър, който сякаш бе загубил малко от самонадеяността си.
— Не го мисли — каза той. — С него е свършено.
38
Слейтър крачеше из стаята, докато Джоунс пушеше цигара. Минаха пет минути. После десет.
— Спокойно, шефе! — обади се Джоунс.
— Аз никога не съм спокоен — каза Слейтър, като погледна часовника си. — Тия цигари смърдят. Защо се бави толкова Маккензи? Ти не му ли каза да се върне веднага?
— Ще дойде — увери го Джоунс. — Може да е отишъл до тоалетната.
Слейтър поклати замислено глава. Мускулите на челюстта му бяха обтегнати. Прекара пръсти през косата си.
— Нещо не е наред. Усещам го.
— Ти не си в ред — каза Джоунс. — Хоуп е затворен като риба в консерва.
— Искам да се убедя, че наистина е така. Искам да го видя с очите си. Имам лошо предчувствие.
— Ти пък с твоите предчувствия… — изръмжа подигравателно Джоунс. — Е, хубаво, да вървим!
— Не отивам там само с теб. Колко души имаш на разположение в сградата?
— Дузина агенти, ако броя и себе си. Да не искаш да кажеш…
— Точно това искам да кажа. Остави двама да пазят Бредбъри. Останалите да дойдат с мен.
Джоунс гръмко запротестира, но Слейтър държеше на своето. Накрая Джоунс вдигна радиостанцията.
— Фиоранте, иди при Йоргенсен пред вратата на арестуваната. Останалите в моя кабинет, веднага!
След още две минути седмината агенти бяха строени отвън в коридора. Слейтър предпазливо се подаде от стаята. Джоунс тръгна напред, без да крие раздразнението си.
— Не с асансьора — каза Слейтър. — Ще слезем по стълбите.
— Мисля, че този тип ти е взел страха — отбеляза Джоунс. — Не си на себе си.
— Аз съм просто предпазлив — отвърна Слейтър. — И хитър.
Стигнаха до долната стълбищна площадка, завиха през вмирисаното на мухъл фоайе и по следващото стълбище заслизаха към кухнята в подземието.
— Извадете оръжията — прошепна Слейтър.
— Ти наистина си се побъркал — натърти Джоунс. — Няма никаква…
Той бутна двойната врата, която водеше към кухнята, и замръзна на място. Челюстта му увисна.
— Ах, мам…
— Казах ли ти! — промърмори Слейтър.
— Ама какво става тука?! — възкликна Джоунс.
Слейтър го изгледа кръвнишки.
— Мисля, че е очевидно. Ти как мислиш?
Подът на кухнята беше осеян с всевъзможни отпадъци. Точно в средата лежаха труповете на Бойтър и Маккензи, а неоновите тръби на тавана се отразяваха в локвата кръв, която бавно се разпростираше във всички посоки.
За миг Слейтър се зачуди какъв ли беше странният кръгъл предмет, който стърчеше от слепоочието на Бойтър. И изведнъж се сети. Беше основа на винена чаша, прекършена по средата на столчето и забита в мозъка му. Маккензи лежеше под ъгъл спрямо колегата си, с изплезен език и синкава ивица на шията от желязната верига, с която беше удушен. Белезниците на Бен лежаха отключени на пода, отстрани се търкаляше малко ключе. Саката и на двата трупа бяха разтворени, кобурите им отдолу бяха празни.
Няколко мига Слейтър и Джоунс стояха и се гледаха един друг.
— Хоуп е в сградата — прошепна накрая Джоунс.
— Да не повярваш! — сопна се Слейтър. — И сега вие ще го откриете.
— Ще го открием.
— Много се надявам. Вие го загубихте, вие ще го намерите. Защото, ако избяга, всички сте мъртви.
— Ще го открием — повтори Джоунс. — А ти си иди в кабинета.
— Нищо подобно. Аз се махам. Тук не е безопасно за мен.
— За никого не е безопасно.
— За разлика от мен вие не сте важни. — Слейтър посочи трима от агентите. — Ти, ти и ти! Идвате с мен, докато напусна сградата. — Той закрачи напред, после се обърна. — И… Джоунс?
— Какво?
— Искам го жив. Ясно ли е?