— Ще го хванем — отсече Джоунс.
Слейтър премина почти тичешком през фоайето; тримата агенти го следваха с извадени пистолети. Той блъсна входната врата, изхвръкна навън, сякаш му пареше под краката, и се затича към източения силует на хеликоптера, който го очакваше насред паркинга. Когато го видя, пилотът остави термоса с кафе и включи двигателите. Роторът над главата му вече бавно набираше скорост, когато Слейтър отвори страничната врата и се строполи вътре. Машината се издигна във въздуха и след секунди се превърна в бързо отдалечаваща се точица над короните на дърветата.
След като Слейтър освободи терена, Джоунс свика хората си.
— Спокойно, момчета. Той е само един срещу всички ни. Без Маккензи и Бойтър останахме десет души. — Той вдигна радиостанцията до устата си. — Йоргенсен, още ли си там?
— Тук съм, където ме оставихте — отвърна гласът в ухото му.
— Фиоранте с теб ли е?
— Да, сър.
Джоунс кимна доволно. Погледна хората си и посочи с дулото на пистолета.
— Кеш, Мюнц, качете се при тях. Хоуп положително е тръгнал натам. — Той се ухили. — Иска да освободи момичето. — Хвърли бърз поглед наоколо, пресмятайки тактическите си ходове. По никакъв начин Хоуп не би могъл да се промъкне покрай четирима души на вратата. Междувременно два екипа от по трима агенти щяха да претърсят цялата сграда, докато го изкарат като лисица от дупката му. — Бендър, Симънс, вие идвате с мен. Кимбъл, Дейвис, Остин, вие поемате лявото крило. Дръжте връзка помежду си. Видите ли го, стреляте на месо. Твърде опасен е, за да го оставим жив.
— Слейтър каза да не го убиваме — възрази Остин.
— Пет пари не давам какво е наредил Слейтър! — Джоунс прокара език по избитите си предни зъби. — Искам тоя никаквец в найлонов чувал до десет минути. Да вървим!
39
Бен изпитваше едва ли не жалост към двамата убити. С каквито и противници да си бяха имали работа досега, бяха твърде слаби и бавни за него. Така и не разбраха какво им се случи.
Той ги остави да лежат където бяха паднали; в джоба на по-едрия намери ключа от белезниците, след което ги пребърка и им взе беретите със заглушители. И двата пистолета бяха заредени и готови за стрелба. Бен кимна одобрително и пъхна единия пистолет в десния джоб на панталона си, а другия — в задния. Огледа кухнята. Измъкна ножа, забит в дръвника. Острието беше от неръждаема стомана, леко назъбено по края, все още остро. Бен го затъкна внимателно в колана си.
Той вече бе набелязал пътя си за бягство. Сега пристъпи към люка в стената на кухнята и вдигна нагоре металния капак на асансьора за подаване на храна. Отстрани на квадратния отвор с размери метър на метър имаше покрито с прах командно табло с три пластмасови копчета — двете със стрелки, съответно нагоре и надолу, а третото с поизтрит надпис „Стоп“.
Той натисна с длан бутона за нагоре, като се надяваше древният механизъм все още да работи. Някъде отвътре се чу глухо потракване и кухненският асансьор бавно потегли, преди Бен да натисне бутона „Стоп“.
Ще свърши работа, помисли си той. Пространството вътре беше точно толкова широко, колкото да се събере. Вонеше на гранясали мазнини, мухъл и миши барабонки. Бен се пресегна слепешком, напипа бутона за нагоре и го натисна. Асансьорът се затресе под него и тръгна към горния етаж. Той едва успя да издърпа ръката си, преди капакът да я отсече. За миг зърна тухлена зидария, после настана мрак. Асансьорът се изкачваше, като се тресеше и скърцаше. В тъмното той извади единия от пистолетите, опипом го провери и го стисна в ръка. Не знаеше какво го чака там горе.
Някъде над главата му се чу метален писък, сякаш въжетата щяха всеки миг да се скъсат. Той стегна мускули, но нищо не се случи. Кухненският асансьор се разтърси за последно и спря. Бен протегна ръка в тъмното и полека натисна с длан; двойните врати пред него се отвориха. Оказал се бе прав. Беше в бара на хотела, пред квадратния отвор на шубера. Плъзна крака, стъпи на пода и клекна в прахоляка зад стария тезгях, доволен, че се е измъкнал от тясното затворено пространство.
Доколкото можеше да прецени, барът се намираше на партера на сградата. Къде ли държаха Зоуи? В някоя от стаите на горния етаж? Това бе само предположение, но той не разполагаше с нищо по-добро. Поне вече беше близо. От нея го деляха някакви си десетина дула на огнестрелни оръжия. За които едва ли си струваше да мисли, докато не се изправеше срещу тях.
Бен свали предпазителя и запристъпва безшумно навън, като описваше резки дъги с дулото и оглеждаше притъмнелия коридор над мушката на пистолета. Придържайки се в сенките, покрай стените, с изострени докрай сетива, той стискаше оръжието в изпънатите си ръце и се придвижваше като призрак с онази котешки безшумна стъпка, която навремето го бе превърнала в легенда сред бойните му другари от полка. Откъм фоайето се чуха гласове и тичащи стъпки. Бяха се разделили на групи от по двама-трима души, за да го търсят, като останалите пазеха пред вратата на Зоуи.