Пред него коридорът завиваше под прав ъгъл и преминаваше в по-широк, с врати от двете страни. Една от тях беше открехната и отвътре струеше светлина, която очертаваше ярък сноп в прашния въздух.
Бен се вцепени. Насреща си бе чул стъпки. Трима мъже се приближаваха тичешком. Той се притисна към стената, напълно невидим зад снопа светлина. Тримата минаха покрай него, без да го забележат. Можеше да протегне ръка и да ги пипне. Той изчака и последният да го подмине и когато се отдалечи на два метра, вдигна пистолета и го застреля в тила. Мъжът се строполи по очи и от собствената си инерция се плъзна около метър напред по линолеума. Преди още другите двама да разберат какво става, Бен изстреля следващите два патрона с такава бързина, че през заглушителя вместо отделни изстрели се чу нещо като сподавено излайване. Телата подскочиха, удариха се едно в друго и се свлякоха на пода. Върху прашния под изтрака пистолет.
Бен се наведе и събра оръжията. Все берети, от един и същ модел. Извади пълнителите и ги пъхна в джоба си. После се наведе над трите трупа и ги огледа.
Той ненавиждаше последния изстрел в главата — един задължителен ритуал, на който го бяха научили още навремето в полка и който от години се надяваше никога повече да не изпълнява. Ала още от древността военната наука повеляваше, че след като врагът ти е паднал, трябва да се погрижиш никога повече да не стане. Беше зверски брутално, но пък имаше железен смисъл.
Три изстрела от мощен пистолет с допряно дуло в три човешки глави са в състояние да причинят доста повече поражения, отколкото се вижда по филмите. Бен закри лицето си с ръка срещу пръските и изпълни ритуала колкото можеше по-бързо, пристъпвайки от един безжизнен труп към следващия. Деветмилиметровите куршуми с кух връх разцепиха черепите на мъжете, хвърляйки фонтани от кръв и мозък по стените. Коридорът се изпълни с острата воня на кръв и смърт.
Но това далеч не беше краят. Бен се изправи и продължи пътя си.
40
Джоунс се придвижваше на прибежки по коридора, размахвайки пистолета пред себе си, опипвайки с дулото всеки завой, всяка врата. Много от луминесцентните тръби бяха изгорели или примигваха с последни сили, хвърляйки дълги сенки наоколо. Той се препъна в купчина стари кашони и кутии с боя и ядовито изпсува. Вдигна радиото до устата си и натисна комутатора.
— Кимбъл! Чуваш ли ме? Отговори!
Тишина.
— По дяволите! — изруга Джоунс. — Йоргенсен?
— Слушам! Ние сме тук, горе. Него го няма. А при вас?
— И тук нищо. Той е като призрак. Хайде, край!
Джоунс зави зад ъгъла. Металният мирис на прясна кръв го удари в носа, примесен с вонята на влага и гниещо дърво. На няколко метра пред себе си различи в полумрака три проснати безжизнени тела. Даде знак с ръка на Бендър и Симънс, които го следваха, да спрат. Тримата гледаха с невярващи очи мъртвите агенти на пода.
— Стават общо петима — обади се Бендър. — Този си играе с нас.
— Не мисля, че беше разумно да се разделяме на групи — промърмори Симънс зад рамото му.
Джоунс стисна зъби и едва не изквича от болка. Вдигна ръка и обърса потта от очите си.
— Трябват ни още хора. И то много.
— Само че ги нямаме — отвърна Бендър.
— Мога да събера сто души и да смачкам кучия син — изсъска Джоунс. — Трябва само да се обадя по телефона.
Той спря и се замисли. До пристигането на подкрепления щяха да минат няколко часа. Но трябваше да се моли, да убеждава, да припомня стари услуги, пък и организирането на такава група не беше лесна задача.
Изведнъж му хрумна друго.
— Слушайте сега. Спираме търсенето, качваме се горе и се събираме с охраната там. Общо сме седем. Колкото и да е добър този мизерник, няма начин да се справи със седем души. — Той се ухили. — Ще боднем оная кучка Бредбъри със спринцовката. Още сега. Писна ми от игрички. Да видим какво знае!
— Слейтър няма да се зарадва особено.