— Какво има тук? — попита Бен.
— Само момичето — отвърна Джоунс. — Плюс още двайсет агенти. Нямаш късмет, мизернико.
— Свикнал съм цял живот да си пробвам късмета — каза Бен. — А сега млъквай и върви.
Джоунс пристъпваше бавно, като дишаше тежко и се потеше от острата болка в ръката, която Бен бе извил зад гърба му така, че малко оставаше да я изтръгне от рамото. Пред тях коридорът завиваше наляво. Бен тихо свали предпазителя на пистолета си, като се оглеждаше внимателно; всеки мускул в тялото му беше напрегнат, готов за самоотбрана. Той усети как Джоунс също се стегна и разбра, че са близо. Пусна ръката му и извади втората берета.
Завиха зад ъгъла. На десетина метра пред тях коридорът свършваше пред вратата на стая №36. Между тях и вратата бяха застанали трима агенти — двама мъже и една жена. Когато го видяха с Джоунс, и тримата извадиха пистолетите си. Изведнъж коридорът се изпълни с викове.
Бен ги помнеше отпреди, особено жената. Ръждиво-кестенявата й коса беше вързана на опашка под бейзболната шапка. Деветмилиметровият пистолет изглеждаше твърде голям за крехките й ръце, но явно знаеше как да си служи с него. Той се опита да разчете изражението на лицето й.
Приближи се към тях, като използваше тялото на Джоунс вместо щит. Дулото на пистолета в лявата му ръка беше притиснато в основата на черепа на Джоунс, а този в дясната беше насочен към трите дула насреща.
— Искам само Зоуи — каза той. — После приключваме.
Приближи се още малко. Вече ги деляха едва пет метра. Усещаше как кръвта пулсира в слепоочията му. Лицата на агентите бяха напрегнати, нервите им — опънати до краен предел. Дулата на пистолетите не помръдваха, трите показалеца бяха на спусъците. Едно подхлъзване, един неволен изстрел, и в тясното пространство щеше да се извие градушка от куршуми.
— Дръпни се от него и сложи оръжието на земята! — извика единият от мъжете.
Бен забеляза моментното проблясване в очите му и същевременно усети нечие присъствие зад гърба си. Реакцията му закъсня с част от секундата. Всичко стана в един миг. Нечия яка ръка го сграбчи за лявата китка и отметна пистолета високо над главата на Джоунс. В същото време отстрани върху дясното му ухо се стовари юмрук; от очите му изскочиха искри. Джоунс се изтръгна от ръцете му. В коридора избухна залп от дула, снабдени със заглушители, във въздуха засвистяха куршуми. Бен усети пареща болка в рамото си, когато един деветмилиметров куршум се заби в мускула.
Раната можеше да почака. Бен се извърна и застреля от упор агента, който го бе нападнал в гръб, и той се свлече надолу. Бен го улови, докато падаше, и го обърна пред себе си като щит. Няколко куршума се забиха в тялото на мъжа, Бен чу глухото тупване, усети силата на ударите. Загуби равновесие и падна на пода, трупът го затисна отгоре, пистолетът в лявата му ръка отхвръкна встрани. Докато избутваше тялото на мъжа, с крайчеца на окото си забеляза как Джоунс тича към асансьора.
Тримата агенти пристъпваха към него с вдигнати пистолети. Дулата не го изпускаха и за миг. Лицето на жената беше непреклонно.
Шансовете му бяха нищожни. Три дула срещу едно. Нямаше как да ги застреля и тримата, все някой щеше да го изпревари. Легнал на пода, той вдигна беретата с една ръка и простреля мъжа отляво. После извъртя дулото надясно с такава бързина, че картината пред очите му се размаза.
Твърде късно. Пръстът на втория мъж вече обираше мекия спусък. Куршумите им щяха да се разминат във въздуха. С него бе свършено.
И изведнъж се случи нещо неочаквано.
Жената направи крачка назад, извърна се на една страна и изстреля един куршум между плешките на мъжа. Той зяпна от изумление, изпусна пистолета и се захлупи по очи.
Настъпи тишина. Бен и жената бяха единствените останали живи в коридора.
Бен се изправи, като я гледаше с подозрение. Пареща болка разкъсваше рамото му, сърцето му удряше бясно. Той примигна от потта, която се стичаше в очите му, вдигна пистолета с една ръка и се прицели в нея в същия миг, в който тя насочи своя към него.
Няколко мига двамата стояха мълчаливи, с изпънати неподвижно напред ръце и насочени оръжия, чиито дула почти се допираха. Той усещаше кръвта, която се стичаше по лявата му ръка и капеше от пръстите; тихото шляпане на капките по пода беше единственият звук, който се чуваше в притихналия коридор.
— Свали оръжието — каза накрая той.
— Ти пръв — отвърна тя.