— Всички са мъртви. Останахте само ти и Джоунс.
— Кой, по дяволите, си ти, Бен Хоуп?!
— Човек, който търси Зоуи Бредбъри.
— Искаш да я измъкнеш оттук, така ли? Аз искам същото.
— Докажи го.
Жената се наведе бавно и полека и сложи пистолета си на пода. После направи крачка назад, като не изпускаше Бен от поглед.
— Виждаш ли? Аз съм на твоя страна — каза тя. — Имай ми доверие.
Той продължаваше да я държи на прицел, намръщен и объркан.
— Коя си ти? Защо правиш това?
— Алекс Фиоранте, ЦРУ. Не съм от тях.
— За малко да ме заблудиш, Алекс!
— Тези хора не са редовни служители на Управлението, а някаква престъпна групировка, която не се отчита пред никого.
Известно време той не отговори, като дишаше тежко и я държеше на прицел с пистолета. После попита:
— Къде е Зоуи?
Тя посочи с пръст.
— Зад тази врата. Искаш да я изведеш ли? Тогава давай! Нямаме много време.
— Искам да знам какво става — каза той.
— Ще ти кажа всичко, което ми е известно. Но не сега.
Той приклекна и вдигна пистолета й от земята. Всяко движение с лявата ръка му причиняваше адска болка.
Тя го видя как затъква пистолета й в колана си.
— Можеш да ми вярваш, заклевам ти се!
— Може и да ти повярвам — каза той. — Но когато му дойде времето. А сега отвори вратата.
Алекс приклекна до един от убитите агенти и с напъване претърколи настрани тежкия труп. Бръкна във вътрешния му джоб и извади ключ; пръстите й бяха кървави. Тя обърса кръвта в дрехите му, пристъпи към вратата и я отключи.
— Първо ти! — каза Бен.
Алекс влезе в стаята и той я последва, като държеше пистолета опрян в гърба й, докато очите му опипваха затвора на Зоуи. Стаята беше празна.
42
Изпод леглото се чу скимтене. Той блъсна Алекс към стената.
— Не мърдай! — После приклекна и надникна под леглото.
За пръв път от близо двайсет години имаше възможност да види Зоуи Бредбъри лице в лице. Това не беше онази усмихната щастлива жена от снимката. След близо две седмици в плен лицето й беше бледо, бузите хлътнали. Когато го видя, тя се дръпна ужасено назад.
— Зоуи, аз съм приятел — каза той. Тонът му беше мек и успокояващ, въпреки все по-засилващата се болка в рамото. — Казвам се Бен Хоуп. Дошъл съм да те спася. Твоите родители ме изпращат.
Тя се дръпна още по-назад, гърбът й вече се опираше в стената.
— Излез — каза той. — Ще те отведа у дома. Всичко свърши.
Но тя не искаше да излезе. Бен нямаше време за губене, Джоунс беше още в сградата. Той сграбчи металната рамка на леглото и го плъзна настрани върху малките колела. После се пресегна и я стисна за ръката. Тя нададе отчаян писък на ужас.
— Виж, знам, че си преживяла много — каза той. — Знам какво изпитваш. Но ти трябва да ми помогнеш. — Той я вдигна рязко на крака, докато тя го гледаше объркано. В този момент видя Алекс Фиоранте в отсрещния ъгъл на стаята и се заизвива, за да се отскубне от ръцете му.
— Тя е от тях!
— Спокойно, Зоуи — каза кротко Алекс. — Двамата с Бен ще те изведем оттук.
— Не! Не! Тя е от тях! — Зоуи се дърпаше все по-отчаяно, гласът й се извиси в писък.
Бен я удари с юмрук в челюстта.
Тя рухна на пода, без да издаде звук. Той я вдигна и я преметна през здравото си рамо. Болката в ранената му ръка беше убийствена.
— И така става — обади се Алекс.
— Да вървим! — Бен бутна вратата и се огледа. От Джоунс нямаше и следа. Те запристъпваха предпазливо по коридора, прескачайки труповете. По лявата му ръка се стичаше кръв, оставяйки диря зад гърба му. Ризата му беше подгизнала в червено.
Асансьора го нямаше на етажа. Бен натисна копчето и го чу как се задвижи някъде под тях.
— Дръпни се — каза той през рамо на Алекс. Вдигна пистолета и се прицели в разтварящите се врати.
Кабината беше празна. Слязоха на партера и внимателно пристъпиха в пустото фоайе. Безжизненото тяло на Зоуи му тежеше. Той обърса с ръкав потта от очите си, като се насилваше да не загуби съзнание.
Алекс посочи входната врата.
— Нататък.
Излязоха тичешком навън. Бен беше облян в пот и студеният нощен въздух го прониза. Той се огледа във всички посоки; за пръв път, откакто го бяха докарали тук, имаше възможност да види къде се намира.