Изоставеният хотел беше кацнал на върха на скалист рид, надолу се виеше тесен планински път, който постепенно се скриваше между дърветата. Залязващото слънце оцветяваше в червено и оранжево хоризонта зад назъбените била на планините.
— Къде сме? — попита Бен.
— На около осемдесет километра южно от Чинук, Монтана. Дотук води само този път. Наоколо са хиляди квадратни километри планинска пустош.
— Какво, по дяволите, правим в Монтана?
— Ако имаме малко ум, ще се махнем оттук.
Пред хотела се виждаха няколко коли.
— Да вземем този! — Бен посочи паркирания насреща джип шевролет.
Алекс се затича към него, бръкна през шофьорската врата и свали сенника. В ръката й изпадна ключ.
— Аз ще карам — каза тя.
Бен отвори задната врата и внимателно положи Зоуи на седалката. Тя се размърда и изохка. На него му дожаля, че се бе наложило да я удари, но сега нямаше време да мисли за това. Той се качи отпред до Алекс, която запали двигателя.
— Под седалката има аптечка — каза тя.
Той отвори кутията и я прерови. Бинтове. Пластир и ножици. Флакон с таблетки кодеин. Той глътна две наведнъж и се облегна назад, като притисна раната си с длан, за да спре кървенето.
Алекс даде газ и подкара джипа по тесния път, който се виеше из гората.
— Не можем да се движим по шосето — каза с отслабнал глас Бен. — Нямам никакво желание изведнъж да се изправя пред още четирийсет агенти от ЦРУ, ФБР или кой знае откъде другаде. Ако видиш някакъв черен път, свий по него.
— Ти си луд! Ще се загубим в пущинаците.
— Това е целта.
Алекс караше умело, а тежкият шевролет държеше сигурно неравната настилка. След три-четири километра между дърветата се появи пролука; Бен видя тесния земен път, който се отклоняваше вдясно от шосето.
— Ето, тук!
Тя завъртя волана, грамадната кола занесе, но улучи разклона и заподскача по изровените коловози. Храсти и клони шибаха фаровете и стържеха предното стъкло. Бен разкопча подгизналата си от кръв риза и опипа раната. Куршумът беше попаднал в мускулите на рамото му, вероятно без да засегне костта. Плоската бутилка с уиски беше все още наполовина пълна и той проми раната, като примижа от острото смъдене. После свали ризата си, разви ролка бинт и започна да се превързва.
— Много ли е зле? — извика Алекс през рева на двигателя, като изви глава и го погледна.
— Нищо ми няма — промърмори той. Кодеинът беше проникнал в кръвоносната му система и болката постепенно отслабваше.
— Не е нищо! Трябва да извадим куршума колкото се може по-бързо.
— Ти си карай колата — сопна се той.
Коларският път ги отвеждаше все по-навътре в гората. След десетина километра гъсталакът стана толкова непрогледен, че се движеха слепешката, прегазвайки храсти и шубраци. На задната седалка Зоуи се бе изправила на лакът и разтриваше с длан лицето си, където я бе ударил Бен, като при всяко по-силно залюляване на колата се хващаше за дръжката на вратата.
Алекс шофираше, вперила поглед право напред през стъклото; ръцете й стискаха здраво волана. След още няколко километра пътят съвсем изчезна и трябваше да пълзят с човешки ход през непрогледния гъсталак. Изведнъж бодливите клони на храстите пред тях се разтвориха и те се озоваха в притъмнялата прерия, която се разливаше като океан във всички посоки. Звездите бяха изгрели и потрепваха високо над тях, билата на планините се очертаваха в черно на фона на мастиленото небе.
— Предпланините на Монтана — обяви Алекс. — Мястото, където Великите равнини срещат Скалистите планини. Наоколо няма нищо. Само пустош.
След още двайсетина километра мъчително придвижване в непрогледния мрак теренът стана невъзможен — огромни скали и дълбоки дерета преграждаха пътя им, принуждавайки ги да криволичат слепешката. Останала без сили, от време на време Алекс разтърсваше глава, за да не заспи. Изведнъж шевролетът занесе рязко встрани и се наклони силно наляво, като едва не се преобърна. Бен усети как тялото му се плъзна по седалката и трябваше да се подпре с ръце и крака, за да не изпадне. Отзад Зоуи изпищя от уплаха. Колата спря, откъм предницата нещо глухо изтрака. Алекс изруга и настъпи газта, но гумите бяха загубили сцепление и се въртяха на място в рохкавата пръст. Тя отново изруга.
Бен отвори вратата и скочи навън, като придържаше с ръка раненото си рамо. Кървенето бе спряло, но ризата и джинсите му бяха черни от кръв. Той се запрепъва в тъмнината, омаломощен от болката, облян в студена пот. Шевролетът беше заседнал в скалисто дере, което не се виждаше в мрака, закрито от храсталаци.