— Не ставай глупачка — рязко каза Улф.
Гарион беше изумен. Никой не приказваше по този начин на леля Поул.
— Аз трябва да взема решението — отговори леля Поул. — Споразумяхме се, че аз ще се грижа за него, докато порасне. Няма да тръгна, ако той не дойде с мен.
Сърцето на Гарион заби силно.
— Поул — рязко каза Улф. — Помисли си къде може да стигнем. Не можем да вземем момчето с нас.
— Той ще е на по-сигурно място дори в Кхтол Мургос или в самата Малореа, отколкото ако остане тук сам и аз не го наблюдавам — заяви леля Поул. — Миналата пролет го улових с момиче на неговата възраст в плевника. Казах ти, трябва да го пазим.
Улф се разсмя весело.
— Това ли било? Прекалено много се тревожиш за такива маловажни неща.
— Как ще ти хареса, ако се върнем и го заварим женен, на път да стане баща? — попита леля Поул гневно. — От него ще излезе отличен фермер, нали? Много важно, че ще трябва да чакаме още сто години, за да се получи отново подобно съчетание на обстоятелствата.
— О, сигурно не се е стигнало толкова далеч. Те са още деца.
— Ти си сляп, Стари вълко — каза леля Поул. — Тук е затънтената Сендария и момчето е възпитано така, че ще извърши онова, което почтеността изисква от него. Момичето е малка светлоока кокетка, която съзрява прекалено бързо, за да бъда спокойна. Тъкмо сега очарователната малка Зубрет е много по-опасна от който и да било мург. Или момчето идва с нас, или няма да тръгна. Ти носиш своята отговорност, а аз — своята.
— Нямаме време за спорове — каза Улф. — Щом трябва, значи трябва.
Гарион почти престана да диша от възбуда. Усети само краткотрайна, моментна болка от това, че напуска Зубрет. Обърна се и погледна ликуващо към облаците, които летяха по вечерното небе. И понеже беше обърнат с гръб, не видя, че леля Поул излиза от кухненската врата.
— Доколкото си спомням, градината е от другата страна на къщата — смъмри го тя.
Гарион я погледна виновно.
— И къде са морковите? — продължи тя.
— Ами… търсех лопатата — неубедително излъга той.
— Така ли? Е, виждам, че най-сетне си я намерил. — Веждите й застрашително се свиха.
— Да, току-що я намерих и…
— Чудесно. Морковите, Гарион! Веднага!
Гарион грабна лопатата и кофата и побягна.
Беше паднал здрач, когато се върна и видя, че леля Поул се изкачва по стълбището към стаята на Фалдор. Вероятно щеше да я последва, за да чуе какво си приказват, но едва доловимо движение в тъмния вход на един от навесите го накара да потъне в сянката на вратата. Една човешка фигура тайно се промъкна от навеса към първата площадка на стълбището, което леля Поул току-що бе изкачила, и тихо запълзя по стълбите, щом тя влезе в стаята на Фалдор. Светлината беше слаба и Гарион не успя да различи кой точно бе проследил леля му. Той остави кофата на земята, стисна лопатата като оръжие и се насочи към вътрешния двор, като се стремеше да не излиза извън прикритието на сенките.
В стаята на горния етаж се чу шум от стъпки и фигурата, която се бе долепила до вратата, бързо се спусна по стълбището. Гарион се отдръпна, за да не го забележат. Все още стискаше лопатата готова за бой. Когато фигурата на непознатия се плъзна край него, той долови миризмата на плесен и мръсни дрехи, както и вонята на пот. По-сигурно, отколкото ако бе видял лицето на мъжа, Гарион разбра, че онзи, който се бе промъкнал подир леля Поул, беше Брил, новият ратай.
Вратата горе се отвори и Гарион чу гласа на леля си.
— Съжалявам, Фалдор, но това е семеен проблем. Трябва да напусна незабавно.
— Ще ти плащам повече, Поул. — Гласът на Фалдор потрепваше.
— Парите нямат нищо общо с това — отговори леля Поул. — Ти си добър човек, Фалдор, и твоята ферма се оказа спокоен пристан за мен, когато имах нужда от подобно нещо. Аз съм ти благодарна — повече, отколкото можеш да си представиш, — но трябва да напусна.
— Може би когато разрешиш семейния проблем, ще се върнеш — изрече Фалдор умолително.
— Не, Фалдор — каза жената. — Боя се, че няма да мога.
— Ще ни липсваш, Поул — измърмори фермерът. В гласа му се долавяха неизплакани сълзи.
— И ти ще ми липсваш, скъпи Фалдор. Никога не съм срещала човек с по-добро сърце от твоето. Ще бъде много мило от твоя страна, ако не споменеш нищо за моето заминаване, докато не си тръгна. Не обичам обясненията и сантименталностите, когато човек казва „сбогом“.
— Както желаеш, Поул.
— Не бъди толкова тъжен, приятелю — тихо каза тя. — Моите помощници са добре обучени. Те ще готвят като мен. Твоят стомах никога няма да усети разликата.