— Ако още веднъж поведем война срещу нашия брат Торак, спорът ни ще унищожи земята. Ето защо ние трябва да изчезнем от този свят и брат ни няма да успее да ни намери. Вече не телом, а само духом можем да останем тук, за да напътстваме и защитаваме своите народи. В деня, когато отново избухне война, светът ще бъде изпепелен.
Боговете заплакаха, защото трябваше да се разделят. Ала Чалдан, Богът Бик на арендите, попита:
— Нима докато нас ни няма, Торак ще бъде върховен господар?
— Не — отвърна Алдур. — Докато Кълбото се пази от наследниците на Рива Желязната хватка, Торак не ще бъде в състояние да установи своето господство над света.
И Боговете се разделиха, и на света остана само Торак. Ала мисълта, че Кълбото в ръцете на Рива отнема възможността му да господства, разяждаше неговата душа.
Тогава Белгарат каза на Черек и неговите синове.
— Тук трябва да се разделим, за да опазим Кълбото и да се подготвим срещу идването на Торак. Нека всеки от вас поеме по свой път, както ви казах, и да започне да се готви за отбрана.
— Така ще сторим, Белгарат — закле се Черек Мечото рамо. — От този ден Алория не съществува, но алорните не ще позволят на Торак да господства, докато на света диша поне един алорн.
Белгарат вдигна глава и извика:
— Чуй ме, Еднооки Торак! Кълбото е в сигурни ръце и ти не можеш да го надвиеш. В деня, когато тръгнеш срещу нас, аз ще поведа война срещу теб. Ще те наблюдавам денонощно и ще съм готов да посрещна идването ти отсега и до края на дните.
В пустите степи на Малореа Кал Торак чу гласа на Белгарат и яростно започна да блъска земята, защото знаеше, че Живото Кълбо остава завинаги извън властта му.
Тогава Черек прегърна своите синове и пое по своя път, за да не ги види никога повече. Драс тръгна на север и се установи сред земите, освободени от пресъхналата река Мрин. Построи град Боктор и нарече земите си Драсния. Той и неговите наследници отстояваха земите до северните блата и не допуснаха неприятеля до тях. Алгар тръгна на юг със своя народ и намери коне сред широките равнини от двете страни на река Алдур. За пръв път в историята на хората те опитомиха конете, научиха се да ги яздят и се появиха войни на коне. Нарекоха своята държава Алгария и станаха номади, и следваха своите стада. Черек скръбно се завърна във Вал Алорн и нарече своето царство Черек, защото беше сам и нямаше синове. Той построи големи бойни кораби, с които кръстосваше моретата и не допускаше неприятеля до тях.
Ала върху оногова, който носеше Кълбото, падна бремето на най-дългото пътуване. Рива поведе своя народ и се установи с него на западния бряг на Сендария. Там построи кораби и заедно със своите хора прекоси морето и стигна до Острова на ветровете. И изгориха корабите си, и построиха крепост и град, опасан с дебели стени. Нарекоха града Рива, а крепостта — Замъка на Краля. Тогава Белар, Богът на алорните, накара две железни звезди да паднат от небето. Рива взе звездите, от едната изкова острие, от другата дръжка и постави Кълбото в долната й част като украшение. Толкова огромен беше мечът, че никой освен Рива не можеше да си служи с него. И Кал Торак за пръв път усети страх в душата си.
Рива сложи меча до черната скала над трона си и Кълбото заблестя, а мечът се срасна със скалата и никой освен Рива не можеше да го изтръгне от нея. Кълбото блестеше със студена светлина, когато Рива седеше на трона, а когато вземеше меча и го вдигнеше над главата си, около острието засилваше огън.
А най-чудното беше белегът, с който се раждаха наследниците на Рива. Във всяко поколение едно от децата в рода на краля носеше върху дланта на дясната си ръка знака на Кълбото. И отвеждаха детето в тронната зала, и слагаха ръката му върху Кълбото, и така Живият камък го опознаваше. И с всяко детско докосване блясъкът на Кълбото ставаше все по-силен, а връзката между Живото Кълбо и рода на Рива укрепваше с всяко ново поколение.
А Белгарат се раздели с приятелите си и забърза към Долината на Алдур. Ала когато пристигна, разбра, че жена му Поледра е родила две дъщери близначки и е умряла. В скръбта си той нарече по-голямата Поулгара. Косата й беше черна като гарваново крило. Той протегна ръка и я постави върху челото й както правеха всички вълшебници, и един кичур върху детското челце стана бял като скреж. И бащата се разтревожи, защото белият кичур беше белегът на вълшебниците, а Поулгара беше първото момиче, което получаваше такъв знак.
Втората му дъщеря — със светла кожа и златисти коси — не носеше никакъв белег. Той я нарече Белдаран. Бащата и тъмнокосата й сестра я обичаха повече от всичко на света и се бореха помежду си за нейната обич.