— И щяхме да оставим такава неизличима следа в паметта на всички прости хорица, край които минаваме, че дори и някой тул би могъл да ни проследи — търпеливо обясни Улф. — Брил отдавна вече е докладвал на онези, които са го наели, за нашето отпътуване. Сега всеки мург в Сендария ни търси.
— Защо се крием от мургите, господин Улф? — попита Гарион, след като дълго се колеба дали да прекъсне разговора им, ала се осмели да го стори, притиснат от любопитството си и нетърпимото желание да разгадае мистерията на тяхното бягство. — Не сме ли просто търговци — като толнедранците и драсниянците?
— Истината е, че мургите не се интересуват от търговия — обясни Улф. — Надраките са търговци, но мургите са войници. Мургите се представят за търговци поради същата причина, поради която ние се представяме за каруцари — за да могат да се движат където искат, без да бъдат разкрити. Ако просто приемеш, че мургите са шпиони, не ще бъдеш далеч от истината.
— Нямаш ли някакво по-интересно занимание, отколкото да задаваш такива въпроси? — попита леля Поул.
— Наистина нямам — отвърна Гарион и в същия миг разбра, че е сгрешил.
— Хубаво — каза тя. — В каруцата на Барак ще намериш мръсните съдове от закуска. Ще намериш и кофа. Вземи я и изтичай до оня ручей за вода, после се върни при каруцата на Барак и измий съдовете.
— Със студена вода? — възрази той.
— Веднага, Гарион — твърдо, каза тя.
Мърморейки, той слезе от каруцата, която се движеше съвсем бавно.
В късния следобед на четвъртия ден се изкачиха на върха на висок хълм и в низината напред съзряха град Дарайн, а зад него — оловносивото море. Гарион затаи дъх. В неговите очи градът изглеждаше огромен. Стените, които го заобикаляха, бяха високи и дебели, а между тези внушителни зидове имаше повече постройки, отколкото бе виждал през целия си живот. Но тъкмо морето привлече неговия интерес. Дъхът му се носеше във въздуха. Слаб полъх от този аромат го бе докосвал, носен от вятъра, през последната левга от пътуването, но сега, поемайки дълбоко въздух, той за пръв път през живота си вдишваше миризмата на море. Чувстваше се окрилен.
— Най-сетне — каза леля Поул.
Силк спря първата каруца и се върна при тях. Качулката му бе леко дръпната назад, дъждът се стичаше по дългия му нос и капеше от острия му връх.
— Тук ли ще спрем, или ще отидем в града? — попита той.
— Ще отидем в града — отговори леля Поул. — Няма да спя под каруцата, когато толкова наблизо има множество странноприемници.
— Честните каруцари винаги отсядат в странноприемниците — съгласи се господин Улф. — На топло и близо до пивницата.
— Можех и сама да се досетя — подхвърли леля Поул.
— Трябва да изглеждаме като истински каруцари — сви рамене Улф.
Спуснаха се по хълма. Копитата на конете непрекъснато се хлъзгаха, животните се напрягаха да удържат тежките каруци.
Край градската порта двама стражи в мръсни туники с проядени от ръжда шлемове се подадоха от долепената до стената караулна къщичка.
— Каква работа имате в Дарайн? — попита единият Силк.
— Аз съм Амбар от Коту — излъга Силк, без да му трепне окото. — Беден драсниянски търговец, който се надява да му потръгне в сделките във вашия великолепен град.
— Великолепен! — изсумтя стражът.
— Какво карате в каруците, търговецо? — попита другият страж.
— Репи — отговори Силк с пренебрежение. — Моето семейство няколко поколения наред се занимаваше с търговия с подправки, но аз стесних сделките и сега продавам репи. — Той въздъхна. — Светът се обръща с главата надолу, не е ли така, добри ми приятелю?
— Ние сме длъжни да проверим каруците ви — заяви стражът. — Боя се, че това ще отнеме доста време.
— В такъв влажен ден — рече Силк и погледна дъжда с присвити очи, — много по-приятно ще бъде, ако човек посвети времето си на приятно занимание — например да си накваси гърлото в някоя хубава кръчмица.
— Това е трудно, когато човек няма достатъчно пари — подхвърли стражът, изпълнен с надежда.
— Ще бъда повече от признателен, ако в знак на нашето приятелство приемете от мен малък спомен, който ще ви помогне да си наквасите гърлата — предложи Силк.
— Много сте любезен — отговори стражът с лек поклон.
Няколко монети смениха своя притежател и каруците влязоха в града, без да бъдат подложени на никаква проверка.
От върха на хълма Дарайн изглеждаше наистина великолепен, но докато каруците шумно трополяха по улиците. Гарион реши, че изобщо не е такъв. Всички сгради изглеждаха еднакви и надуто високомерни, а улиците бяха отрупани с боклуци. Соленият дъх на морето се смесваше с миризмата на умряла риба, лицата на хората, които бързаха по улиците, бяха мрачни и враждебни. Първоначалното въодушевление на Гарион започна да угасва.