— Ами господин Улф — подхвана Гарион, решил да подходи по друг начин. — Винаги съм си мислил, че той е просто един стар разказвач на истории.
— Не ми прилича на обикновен скитник — призна Дурник. — Смятам, че ми се е паднало да пътувам със знатни хора, Гарион, заети с важно дело. Вероятно е по-добре за прости хора като мен и теб да не задават прекалено много въпроси, а просто да си държат очите и ушите отворени.
— Ще се върнеш ли във фермата на Фалдор, когато всичко свърши? — внимателно запита Гарион.
Дурник обмисли зададения му въпрос, зареял поглед към двора на странноприемницата, после тихо каза:
— Не. Ще вървя с тях, докато госпожа Поул ми позволява.
Обзет от непреодолим порив, Гарион протегна ръка и потупа ковача по рамото.
— Всичко ще е добре, Дурник.
— Да се надяваме, че ще бъде така — въздъхна Дурник и отново насочи вниманието си към конете.
— Дурник — попита Гарион, — ти познаваше ли моите родители?
— Не — отвърна ковачът. — Когато те видях за пръв път, ти беше бебе, сгушено в ръцете на госпожа Поул.
— Каква беше тя тогава?
— Изглеждаше ядосана — отвърна Дурник. — Струва ми се, че никога не бях виждал толкова ядосано човешко същество. Поговори си с Фалдор и после отиде да работи в кухнята — знаеш какъв е Фалдор. През целия си живот никога не е изгонил никого от фермата. Отначало леля ти беше само помощничка в кухнята, но това не трая дълго. Старата ни готвачка беше станала дебела и мързелива и накрая отиде да живее при дъщеря си. Оттогава госпожа Поул отговаряше за кухнята.
— Тогава е била много по-млада, нали? — попита Гарион.
— Не — отговори замислено Дурник. — Госпожа Поул никога не се променя. Сега изглежда точно по същия начин, както в първия ден, когато я видях.
— Сигурен съм, че само така ти се струва — каза Гарион. — Всички остаряват.
— Не и госпожа Поул — отвърна Дурник.
Вечерта Улф и неговият остронос приятел се върнаха с угрижени лица.
— Нищо — обяви лаконично Улф и почеса снежнобялата си брада.
— Можех да ти кажа това доста по-рано — изсумтя презрително леля Поул.
Улф я изгледа ядосано, след това сви рамене.
— Трябва да сме сигурни.
Барак, гигантът с червената брада, вдигна поглед от желязната ризница, която лъскаше, и попита:
— Никаква следа ли не открихте?
— Абсолютно никаква — отвърна Улф. — Не е минал оттука.
— Накъде ще поемем тогава? — поиска да узнае Барак и блъсна ризницата настрана.
— Към Мурос — отговори Улф.
Барак се надигна и отиде до прозореца.
— Дъждът отслабва — отбеляза той. — Но пътищата ще ни създадат неприятности.
— И без това утре няма да можем да тръгнем — каза Силк и се отпусна на един стол до вратата. — Трябва, да се отърва от репите. Ако ги изкараме от Дарайн с нас, ще изглежда подозрително, а нали не искаме някой да ни запомни и после да си поговори с мургите.
— Прав си — откликна Улф. — Неприятно ми е, че ще загубим толкова време, но нищо друго не можем да сторим.
— Пътищата ще бъдат по-добри, след като съхнат цял ден — изтъкна Силк. — Пък и каруците ще пътуват по-бързо празни.
— Сигурен ли си, че ще можеш да ги продадеш, приятелю Силк? — поинтересува се Дурник.
— Аз съм драсниянец — уверено отговори Силк. — Всичко мога да продам. Дори може да приключим с добра печалба.
— Не се тревожи за това — каза Улф. — Репите изпълниха своето предназначение. Сега трябва единствено да се отървем от тях.
— Това е въпрос на принцип — самохвалко заяви Силк. — При това, ако не се опитам да сключа изгодна сделка, хората също ще ме запомнят. Не се безпокойте. Продажбата няма да отнеме много време и не ще ни забави.
— Мога ли да дойда с тебе, Силк? — попита Гарион, изпълнен с надежда. — Не съм видял нищо от Дарайн, като изключим тази странноприемница.
Силк погледна въпросително леля Поул.
— Не смятам, че ще му навреди — рече тя. — Пък и аз ще имам време да се погрижа за някои неща.
На следващата сутрин след закуска Силк и Гарион излязоха от странноприемницата. Момчето носеше чанта, пълна с репи. Дребният мъж беше в необикновено добро настроение. Дългият му, заострен нос сякаш потрепваше.
— Цялата работа е там — заговори той, докато вървяха по осеяната с боклуци калдъръмена улица, — да не ти личи колко бързаш да продадеш стоката — и естествено трябва да познаваш пазара.
— Това ми звучи разумно — учтиво отвърна Гарион.