Силк сви рамене.
— Той знае, че съм решил да сторя нещо, но не се досеща какво е — точно както аз усещам, че той крои нещо. Такива срещи са ми се случвали десетки пъти. Освен ако интересите ни не се сблъскат, няма да си пречим един на друг. И аз, и Ашарак сме професионалисти.
— Ти си много странен човек, Силк — каза Гарион.
Силк му намигна.
— А защо спорехте с Минган за монетите? — попита Гарион.
— Металът на толнедранските монети е с по-малко примеси — отговори му Силк. — Те са по-ценни.
— Разбирам — кимна Гарион.
На следващата сутрин отново се качиха на каруците и закараха репите в склада на драсниянския търговец. После, с празни каруци, които здравата трополяха, групичката им се измъкна от Дарайн и пое на юг.
Дъждът беше спрял, ала сутринта беше мрачна и ветровита. Когато започнаха да се изкачват по хълма край града, Силк се обърна към Гарион, който яздеше до него, и каза:
— Е, добре. Хайде да започваме. — Събра петте си пръста пред лицето на Гарион и обясни: — Това означава „Добро утро“.
ГЛАВА 8
На другия ден вятърът стихна и отново се показа бледото есенно слънце. Маршрутът им на юг минаваше край река Дарайн, която буйно се спускаше от планините към Залива на Черек. Местността беше хълмиста и обрасла с гори, но понеже каруците бяха празни, конете напредваха бързо.
Гарион не се интересуваше от пейзажа. Вниманието му беше приковано почти изцяло върху чевръсто движещите се пръсти на Силк.
— Не крещи — нареждаше му Силк, докато Гарион се упражняваше.
— Че аз мълча! — озадачено казваше Гарион.
— Прави жестовете си фино. Не ги преувеличавай. Целта е разговорът да не привлече ничие внимание.
— Аз само се упражнявам — отговори Гарион.
— По-добре лошите навици да се отстранят, преди да са се утвърдили — обясни Силк. — И внимавай да не мърмориш.
— Да не мърморя ли?
— Оформяй точно всяка фраза. Завърши едната, преди да си се захванал с другата. Не се тревожи за скоростта. Тя се постига с течение на времето.
На третия ден вече провеждаха разговорите си наполовина с думи, наполовина с жестове и Гарион дори се възгордя. Вечерта се отбиха от пътя, навлязоха в горичка високи кедри и направиха обичайния полукръг с каруците.
— Как върви обучението? — попита господин Улф и слезе от капрата.
— Напредва — отговори Силк. — Очаквам, че ще тръгне още по-бързо, когато момчето надрасне навика си да използва бебешкия си език.
Гарион беше смазан.
Барак, който също тъкмо слизаше от каруцата, се разсмя.
— И аз често съм си мислил, че тайният език може да се окаже полезен — каза той, — но пръсти, създадени да стискат меч, не са достатъчно гъвкави за него. — Той протегна огромната си ръка и разтърси глава.
Дурник вдигна лице, подуши въздуха и каза:
— Тази нощ ще бъде студено. На сутринта ще има слана.
Барак също подуши въздуха, кимна и избоботи:
— Прав си, Дурник. Ще имаме нужда от хубав огън довечера. — Той вдигна ръка към каруцата да вземе брадвата си.
— Идват някакви конници — обади се леля Поул. Още не бе слязла от капрата.
Всички млъкнаха и се вслушаха в слабия тропот, долитащ от пътя, който току-що бяха напуснали.
— Най-малко трима — мрачно каза Барак, подаде брадвата на Дурник и извади от каруцата сабята си.
— Четирима са — прошепна Силк, покатери се в своята каруца и измъкна сабята си изпод капрата.
— Ние сме достатъчно далеч от пътя — отбеляза Улф. — Ако не вдигаме шум, ще отминат, без да ни видят.
— Разстоянието няма да ни скрие от кролимите — каза леля Поул. — Когато търсят нещо, те не използват очите си. — Тя направи два светкавични жеста към Улф — Гарион не успя да разгадае значението им.
Улф й отвърна с отрицателен жест, после направи още един и Гарион пак не успя да изтълкува значението му.
За миг леля Поул остана вгледана в него, после кимна.
— Всички останете по местата си, без да вдигате шум — нареди Улф, после се обърна към пътя. Лицето му се напрегна.
Гарион притаи дъх. Тропотът на галопиращите коне се приближаваше.
После се случи нещо странно. Гарион знаеше, че трябва да изпитва страх пред приближаващите ездачи й заплахата, която носеха, но въпреки това го обзе сънлива отпуснатост. Сякаш умът му изведнъж бе заспал, а тялото бе останало на мястото си и наблюдаваше без никакво любопитство как ездачите с тъмни мантии преминават по пътя.
Той не бе в състояние да каже колко време бе стоял така вцепенен; но когато се събуди от своя полусън, ездачите бяха отминали, а слънцето беше залязло. Небето на изток беше станало лилаво с падането на вечерта, тук-там се виждаха окъпани в слънчев блясък облаци, които плуваха към хоризонта.