— Мурги — спокойно каза леля Поул. — И един кролим. — Тя понечи да скочи от каруцата.
— В Сендария има много мурги, уважаема госпожо — каза Силк и й помогна да слезе. — Те са тук, изпълнявайки различни мисии.
— Мургите са едно — мрачно каза Улф, — но кролимите са нещо съвсем различно. Мисля, че ще е по-добре, ако се отклоним от главните пътища. Знаеш ли някакъв по-забутан път към Медалия?
— Стари приятелю — скромно отвърна Силк, — зная забутани пътища към всеки град.
— Добре — каза Улф. — Хайде да влезем по-навътре в гората. Не ми се иска дори случайно пламъче от нашия огън да бъде забелязано от пътя.
Гарион бе видял загърнатите в пелерини мурги съвсем за кратко и нямаше начин, по който да се увери, че единият от тях е Ашарак — тъмната фигура, възседнала черен кон, която познаваше от толкова години и която накрая бе срещнал. Но беше почти сигурен, че Ашарак бе яздил сред групата конници. Ашарак щеше да го преследва, да върви по петите му, където и да отидеше той. Беше сигурен в това.
Дурник беше прав, че ще има слана. На следващата сутрин земята беше побеляла и дъхът на конете се носеше като пара сред студения въздух, когато поеха на път. Движеха се по тесни коловози и рядко използвани пътеки, отчасти обрасли с трева. Придвижването беше по-бавно, отколкото би било по главния път, ала всички се чувстваха много по-сигурни.
Трябваха им пет дни, за да стигнат до село Уинолд, което се намираше на около дванадесет левги от Медалия. По настояване на леля Поул спряха, за да пренощуват в една неугледна странноприемница.
— Отказвам отново да спя на земята — категорично заяви тя.
След като се нахраниха в опушената трапезария на гостилницата, мъжете се заеха с бирата, а леля Поул отиде в стаята си и разпореди да й донесат топла вода да се изкъпе. Ала Гарион, под претекст, че ще отиде да нагледа конете, се измъкна навън. Не че имаше навик съзнателно да мами, ала си помисли, че през последните дни, откакто бяха напуснали фермата на Фалдор, не бе имал възможността да остане сам дори за миг. По природа не беше момче, което обича да се усамотява, ала бе започнал да се чувства твърде болезнено ограничен все в компанията на хора, по-възрастни от него.
Село Уинолд не беше голямо и той го проучи от единия до другия край за по-малко от половин час, докато се шляеше по тесните калдъръмени улици сред свежия въздух на подранилата вечер. Прозорците на къщите блестяха, потънали в златистата светлина на свещите и изведнъж Гарион беше обзет от бурен прилив на носталгия.
На следващия ъгъл на криволичещата уличка, в проблесналата за миг светлина при отварянето на една врата, той съзря позната фигура. Не можеше да е съвсем сигурен, но за всеки случай се отдръпна назад и притисна тялото си към грапавата каменна стена.
Мъжът на ъгъла ядосано се обърна към светлината и Гарион улови острия бял блясък на едно от кривогледите му очи. Беше Брил. Мръсният мъж бързо се измъкна от обсега на светлината — очевидно не желаеше да го забележат — после спря.
Гарион чакаше, прилепен към стената, и наблюдаваше изпълнените с нетърпение крачки на Брил. Най-умното нещо би било да се измъкне незабелязано и бързо да се върне в странноприемницата, ала той веднага отхвърли тази идея. Намираше се на достатъчно сигурно място в дълбоката сянка до стената, освен това любопитството му беше прекалено възбудено, за да си тръгне, без да види точно какво прави тук Брил.
След известно време, което му се стори повече от няколко часа, а всъщност беше само няколко минути, по улицата пробяга още една призрачна сянка. Новодошлият носеше качулка, така че бе невъзможно да се види лицето му, но очертанията на тялото му разкриваха фигура, облечена в туника, панталони и ботуши, които покриваха прасците — одежди, каквито носеха обикновените сендари. Когато обаче непознатият се обърна, ясно проличаха контурите на сабя, препасана на кръста — а това беше нещо много различно от обичайното. Макар че законът не забраняваше изрично на сендарите от по-низшите класи да носят оръжие, практиката то да се поставя на видно място беше рядко срещано явление.
Гарион се опита да се промъкне по-близо, за да чуе какво казва Брил на мъжа със сабята, но те размениха само няколко думи. Разнесе се звънтене на метал, няколко монети смениха своя собственик и след това двамата се разделиха. Брил бързо зави зад ъгъла, а мъжът със сабята тръгна по тясната криволичеща уличка към мястото, където стоеше Гарион.
Нямаше къде да се скрие. Щом човекът с качулката приближеше достатъчно, със сигурност щеше да го види. А щеше да е още по-опасно, ако се обърнеше и си плюеше на петите. Тъй като нямаше друг избор, Гарион решително се отправи към приближаващата фигура.