— Ще завием по онази пътека — посочи той на момчето и започна да разтрива пръстите си.
Гарион му подаде юздите.
— Ти карай — рече Силк. — Ръцете ми са се сновали от студ. Просто дръж юздите, конете ще си вървят сами.
Момчето подвикна на животните и леко поклати юздите. Впрягът послушно тръгна напред.
— Тази пътека доста заобикаля и стига от обратната страна на хълма — каза Силк и посочи с брадичка, понеже беше скрил ръце под туниката си. — Там има гъста борова гора и ще спрем, та конете да си починат.
— Мислиш, че ни следят ли? — попита Гарион.
— Тъкмо сега му е времето да разберем — отвърна Силк.
Заобиколиха хълма и спряха под тъмните борове.
— Тук е добре — каза Силк и слезе. — Ела.
— Къде ще ходим?
— Да огледаме пътя зад нас — рече Силк. — Ще вървим през дърветата до билото и оттам ще погледнем дали нашите следи са събудили нечий интерес. — И той се закатери по скалата — движеше се много бързо, но не вдигаше никакъв шум. Гарион тежко се придвижваше след него, изсъхналите клонки с прашене се чупеха под краката му. Скоро момчето разкри тайната на безшумния ход. Силк кимна одобрително, но не каза нищо.
На билото нямаше дървета и Силк спря. Долината под тях и черният път, който я пресичаше, бяха безлюдни. Виждаха се само два елена, излезли от гората да пасат осланената трева.
— Ще почакаме малко — каза Силк, — Ако Брил и наетите от него главорези ни преследват, те не са много назад от нас. — Той седна на един дънер и впи очи в долината.
След малко една каруца се показа на пътя и бавно продължи към Уинолд. Изглеждаше съвсем мъничка в далечината и сякаш пълзеше.
Слънцето се издигна по-високо и те присвиха очи, за да омекотят яркия му утринен блясък.
— Силк — попита Гарион колебливо.
— Да, Гарион?
— Защо правим всичко това? — Въпросът беше прекалено смел, но Гарион чувстваше, че вече познава Силк достатъчно добре, за да може да му го зададе.
— Кое всичко?
— Ами това, с което сме се захванали. Чух някои неща и се досещам за още, но нищо не успявам да проумея.
— А точно за какво си се досетил, Гарион? — попита Силк и малките му очи блеснаха върху небръснатото му лице.
— Нещо е било откраднато — нещо много важно… господин Улф и леля Поул… и всички ние се опитваме да го върнем.
— Добре — отвърна Силк. — Дотук е вярно.
— Господин Улф и леля Поул въобще не са такива, каквито изглеждат — продължи Гарион.
— Да — съгласи се Силк. — Не са.
— Мисля, че те могат да правят неща, които другите хора не могат — каза Гарион. Мъчеше се да открие думите, които му трябваха. — Господин Улф може да преследва откраднатото нещо — каквото и да е то, — без да го вижда. И миналата седмица, в оная гора, когато минаха мургите, те направиха нещо — аз дори не мога да го опиша, но стана така, че те сякаш протегнаха ръце и приспаха ума ми. Как го направиха? И защо?
Силк се засмя.
— Ти си много наблюдателен момък — отбеляза той. После тонът му стана по-сериозен. — Живеем в изключително важно време, Гарион. Събитията от цяло хилядолетие са обединили силата си и са я съсредоточили тъкмо в нашите дни. Казвали са ми, че светът се развива така — минават векове, когато нищо не се случва, после за няколко години връхлитат събития, наситени с такова огромно значение, че светът вече не е същият.
— Мисля си, че ако ми позволят да избирам, бих предпочел едно от тихите столетия — мрачно каза Гарион.
— О, не — възрази Силк, а устните му се обтегнаха в лукава усмивка. — Сега е време да си жив, да видиш как ще протекат събитията, да вземеш участие в тях. Това кара кръвта да кипи и всеки дъх, който си поел, е приключение.
Гарион остави тези думи без отговор, после попита:
— А какво е онова, което преследваме?
— Най-добре е да не знаеш името му — сериозно каза Силк. — Нито името на онзи, който го е откраднал. Има хора, които се опитват да ни спрат и заловят. А като не знаеш нещо, не можеш да го издадеш.
— Аз не разговарям с мурги — упорито настоя Гарион.
— Не е необходимо да разговаряш с тях — рече Силк. — Сред тях има такива, които могат да прочетат мислите ти, ако пожелаят.
— Това не е възможно — възрази Гарион.
— Кой може да каже какво е възможно и какво не е? — попита Силк и Гарион си припомни един стар разговор с господин Улф за възможното и невъзможното.
Силк седеше на дънера, облян от светлината на току-що изгрялото слънце, и замислено наблюдаваше все още пълната със сенки долина — дребен мъж, който изглеждаше съвсем обикновен, носеше съвсем обикновена туника, панталон и груб кафяв плащ с качулка.