— Ти си възпитан като истински сендар, Гарион — подхвана той. — А сендарите са трезви, практични мъже, и не вярват в такива неща като вълшебства, магии и така нататък, които не могат да се видят, нито да се докоснат. Твоят приятел Дурник е олицетворение на човека от Сендария — той може да сложи нова подкова, да оправи счупено колело, да излекува болен кон, но се съмнявам дали ще надвие себе си, за да повярва дори в най-дребната магия.
— Но аз съм сендар — възпротиви се Гарион. Намекът, скрит в забележката на Силк, засегна най-чувствителната струна в душата му — чувството за неговия собствен произход.
Силк се обърна и внимателно се вгледа в него.
— Не — каза той. — Не си. Винаги мога да разпозная сендар, когато го видя. Улавям разликите между аренда и толнедранеца, между черека и алгара. Особения строеж на главата, начина, по който изглеждат очите на сендарите — у теб това го няма. Ти не си сендар.
— Какъв съм тогава?
— Не зная — отговори Силк и лицето му придоби объркано, навъсено изражение. — И това е много необикновено, защото са ме обучавали да разпознавам какви са хората. Ала след време може би ще се досетя.
— Леля Поул сендарка ли е? — попита Гарион.
— Разбира се, че не — разсмя се Силк.
— Тогава това обяснява всичко — рече Гарион. — Вероятно съм същият като нея.
Силк го погледна проницателно.
— В края на краищата тя е сестра на моя баща — заяви Гарион. — Отначало мислех, че е от рода на майка ми, но се оказа, че съм сбъркал. Тя е моя леля от страната на баща ми. Сега зная това.
— Това е невъзможно — категорично каза Силк.
— Невъзможно?
— За това и дума не може да става. Тази идея е немислима.
— Защо?
Силк прехапа долната си устна и каза само:
— Хайде да се връщаме при каруците.
Тръгнаха сред тъмните дървета. Ярката светлина на утрото пронизваше мразовития въздух и лазеше по гърбовете им.
През останалата част от деня пътуваха по малко използвани криволичещи пътеки. Късно следобед, когато слънцето започна да поляга върху лилавата люлка на облаците на запад, пристигнаха във фермата, откъдето трябваше да вземат свинските бутове на Минган. Силк поговори е якия фермер и му показа парчето пергамент, което Минган му беше дал в Дарайн.
— Радвам се, че ще се отърва от тях — каза фермерът. — Заемат много място в складовете ми, пък аз изпитвам остра нужда от свободни помещения.
— Това често се случва, когато човек сключва сделки с толнедранци — отбеляза Силк. — Те са много надарени да измъкват повече от онова, за което са платили — дори ако това означава, че са успели да използват безплатно нечии складове.
Фермерът мрачно се съгласи.
— Чудя се — рече Силк, сякаш тази мисъл току-що му бе хрумнала, — дали не сте виждали наоколо един мой приятел — казва се Брил? Среден на ръст, с черна коса и черна брада. Малко е кривоглед.
— Носи кърпени дрехи и има кисел нрав? — попита набитият фермер.
— Същият — отвърна Силк.
— Мерна се из нашата област — каза фермерът. — Търсеше — поне така ни обясни — някакъв старец, жена и момче. Каза, че били откраднали нещо от неговия господар и бил изпратен да ги намери.
— Кога се случи това?
— Преди около седмица — отговори фермерът.
— Съжалявам, че съм го изпуснал — въздъхна Силк. — Щеше ми се да си побъбря с него на спокойствие.
— Не ми идва наум защо, та дори от това да зависи животът ми — откровено каза фермерът. — Да ви кажа честно, вашият приятел не ми хареса особено.
— И аз самият не умирам за него — съгласи се Силк. — Истината е, че ми дължи пари. Съвсем лесно мога да мина без компанията на Брил, но ми е доста мъчно за парите, ако разбирате какво искам да кажа.
Фермерът се засмя.
— Ще ви бъда благодарен, ако забравите, че съм питал за него — каза Силк. — И без това човек трудно може да го намери, дори когато не е предупреден, че го търсят.
— Може да разчитате на моята дискретност — отвърна набитият фермер, без да спира да се смее. — Имам един хамбар, където вие и вашите каруцари може да се подслоните през нощта. Ще ви бъда благодарен, ако приемете поканата ми и дойдете на вечеря заедно с моите работници.
— Благодаря ви — каза Силк и се поклони. — Земята е студена, пък и мина доста време, откакто не сме яли нищо друго освен твърда като камък суха храна.
— Вие, каруцарите, живеете живот, изпълнен с приключения — рече фермерът и в гласа му като че ли се прокрадваха нотки на завист. — Волни сте като птици, на всеки следващ хълм пред очите ви се разкриват нови хоризонти…