— Риванците нямат крал — възрази Гарион.
— Сега нямат — отговори Силк. — Но някога са имали. Ала кралица Салмистра е направила така, че да го убият.
— Кога се е случило това? — попита очаровано Гарион.
— Преди хиляда и триста години — каза Силк, сякаш събитието се бе случило вчера.
— Не е ли изтекло прекалено много време, за да таят все още лоши чувства помежду си? — попита Гарион.
— Някои неща са непростими — лаконично отвърна Силк.
Тъй като до края на деня имаше още много часове, следобед Силк и Улф напуснаха странноприемницата, за да търсят по улиците на Мурос забравените следи, които Улф очевидно виждаше или чувстваше. Те щяха да му подскажат дали предметът, който шестимата търсеха, се е появявал по тези места. Гарион седна до огъня в стаята, която споделяше с леля Поул, и протегна крака към пламъците — опитваше се да прогони студа. Леля Поул също седеше край огъня и кърпеше една от туниките. Бляскавата игла просветваше сред гънките на плата.
— Кой е бил кралят на Рива, лельо Поул? — попита той.
Тя спря да шие.
— Защо питаш?
— Силк ми разказваше за нийсаните — отговори момчето. — Каза ми, че тяхната кралица убила краля на Рива. Защо го е направила?
— Днес май си пълен с въпроси, а? — рече тя и иглата й отново започна да се движи.
— Силк и аз си приказваме за много неща, докато пътуваме заедно — каза Гарион и протегна краката си още по-близо до огъня.
— Ще си изгориш обувките — предупреди го тя.
— Силк ми каза, че не съм сендар — рече Гарион. — Казва, че не знае какъв съм, но със сигурност не съм сендар.
— Силк приказва прекалено много — отбеляза леля Поул.
— Ти никога нищо не ми казваш, лельо Поул — възрази й раздразнено момчето.
— Казала съм ти всичко, което трябва да знаеш — спокойно отговори тя. — Точно сега не е необходимо да знаеш повече за риванските крале и кралиците на Нийса.
— Всичко, което искаш, е да направиш от мен едно невежо дете — сприхаво заяви Гарион. — Вече съм мъж, а не зная нито какъв съм, нито кой съм.
— Аз зная кой си — каза жената, без да повдига поглед.
— Кой съм тогава?
— Един млад човек, който скоро ще запали обувките си.
Момчето бързо дръпна краката си от огъня и я погледна сърдито.
— Не ми отговори.
— Точно така — подхвърли жената със същия влудяващо спокоен глас.
— Защо?
— Още не е време да знаеш. Когато времето дойде, ще ти кажа.
— Не е честно — възпротиви се той.
— Светът е пълен с несправедливости — съгласи се тя. — Сега, щом се чувстваш толкова възмъжал, защо не донесеш още малко дърва за огъня? Поне ще свършиш нещо полезно.
Той я изгледа сърдито и прекоси с тежки стъпки стаята.
— Гарион? — извика го тя.
— Какво?
— Дори и не си помисляй да затръшнеш вратата.
Вечерта, когато Улф и Силк се върнаха, старецът, който обикновено изглеждаше изпълнен с бодрост, бе нетърпелив и раздразнителен. Седна на масата в трапезарията на гостилницата и впи мрачния си поглед в огъня.
— Не са минали оттук — каза накрая той. — Останаха още няколко места, които трябва да проверим, но съм почти сигурен, че няма да го намерим и там.
— Значи ще продължим към Камаар? — избоботи Барак и прокара дебелите си пръсти през щръкналата си брада.
— Трябва — отвърна Улф. — Може би оттам трябваше да започнем.
— Нямаше как да узнаем предварително — каза леля Поул. — Защо му е притрябвало да минава през Камаар, ако се е опитвал да го изнесе в кралствата на ангараките?
— Изобщо не знаем накъде е тръгнал — сърдито отвърна Улф. — Може би иска да го задържи за себе си. Винаги страстно го е желаел. — И отново загледа огъня.
— Необходим ни е някакъв товар за пътуването към Камаар — намеси се Силк.
— Това много ще ни забави — поклати глава Улф. — Не е необичайно каруци да се връщат от Мурос към Камаар без никакъв товар. Вече ни се налага да рискуваме. Ще трябва да захвърлим маскировката, за да се движим по-бързо. Камаар е на четиридесет-левги оттук, а времето се влошава. Ако ни застигне снежна буря, каруците въобще няма да могат да се движат. Нямам време да прекарам цялата зима, заседнал в преспите.
Дурник изтърва ножа си и понечи да се изправи.
— Какво има? — бързо попита Барак.
— Току-що видях Брил — каза Дурник. — Стоеше до входа.
— Сигурен ли си? — попита Улф.
— Познавам го — мрачно потвърди Дурник. — Брил беше.
Силк удари с юмрук по масата.
— Какъв съм идиот! — самообвини се той. — Подцених го.