— Сега това няма значение — каза господин Улф и в гласа му прозвучаха нотки на облекчение. — Маскировката не ни е необходима. Мисля, че е време да обърнем внимание на бързината.
— Ще се погрижа за каруците — каза Дурник.
— Не — спря го Улф. — Те са прекалено бавни. Ще отидем в лагера на алгарите и ще купим бързи коне.
— Ами какво ще стане с каруците? — настоя Дурник.
— Забрави ги — отвърна му Улф. — Вече само ще ни пречат. Ще яздим с конете от впряговете до лагера на алгарите и ще вземем само онова, което можем да носим. Трябва да се приготвим за незабавно тръгване. Чакам ви в двора. Елате колкото се може по-скоро. — Той бързо излезе през вратата и потъна в студената нощ.
След няколко минути шестимата се събраха пред портата на конюшнята в двора на странноприемницата, който бе застлан с обли камъни. Всеки носеше малък вързоп. Гигантът Барак подрънкваше в такт със стъпките си и Гарион усети миризмата на смазана стомана от ризницата му. Няколко снежинки се завъртяха в мразовития въздух и полегнаха като перца върху замръзналата земя.
Дурник дойде последен. Изтича задъхан от странноприемницата и подаде шепа монети на господин Улф.
— Това беше най-добрата цена, която успях да изкопча — рече извинително той. — Едва ли достига и половината от истинската стойност на каруците, но съдържателят усети, че бързам, и започна да се пазари. — Ковачът сви рамене. — Е, поне се отървахме от тях. Не е хубаво да изоставяме ценни неща след себе си. Те непрекъснато гризат ума и отвличат вниманието на човек от работата, с която се е заел.
— Дурник — засмя се Силк, — ти си олицетворение на истинския сендар.
— Човек трябва да бъде верен на собствената си природа — отвърна Дурник.
— Благодаря ти, приятелю — сериозно каза Улф и пусна монетите в кесията си. — Хайде да изведем конете, но тихо. Ако се спуснем в галоп из тези тесни улици посред нощ, само ще привлечем ненужно внимание.
— Аз ще водя — обяви Барак и извади сабята си. — Ако се случи някаква неприятност, аз най-добре ще се справя с нея.
— Аз ще яздя до тебе, приятелю Барак — каза Дурник и грабна една дебела тояга от дървата за огрев.
Барак кимна, в очите му проблесна мрачна решимост, после изведе своя кон през портата. Дурник го последва.
Вземайки пример от Дурник, Гарион спря за миг пред купчината дърва и си избра една здрава дъбова тояга. Дървото успокоително натежа в ръката му и той го завъртя няколко пъти, за да привикне как правилно да си служи с него. Леля Поул го гледаше, така че той побърза да продължи, без да довърши упражнението си.
Улиците, по които минаваха, бяха тесни и тъмни. Бе започнало да вали по-силно, снежинките мързеливо се въртяха в мъртвешки спокойния въздух. Конете, станали плашливи в снега, изглежда, доловиха нещо, и се притиснаха към хората, които ги водеха.
Нападението беше неочаквано. Внезапно се разнесе шум от забързани стъпки, остро прозвънтя стомана, отбита от стомана — Барак посрещна първия удар.
Отначало Гарион виждаше само смътните контури на човешките фигури, очертани върху белотата на падащия сняг. После, съвсем както когато в детството си бе повалил Рундориг в битката, която водеха на шега, ушите му започнаха да звънят, кръвта закипя във вените му и той скочи в разгара на схватката, без да обръща внимание на предупредителния вик на леля Поул.
Момчето получи силен удар по рамото, завъртя се като вихър и замахна силно с тоягата. Противникът му приглушено изсумтя. Гарион нанесе още един удар, после още един, размахвайки тоягата си към най-чувствителните части от тялото на своя неприятел — намираше ги инстинктивно.
Битката кипеше с най-голяма сила около Барак и Дурник. Звънтенето на сабята на Барак и глухите удари на тоягата на Дурник отекваха в тясната улица и се смесваха със стоновете на нападателите.
— Момчето е тук! — прозвуча глас и Гарион светкавично се завъртя. Двама мъже тичаха по улицата към него — единият имаше сабя, а другият — извит нож, който изглеждаше ужасяващо. Гарион разбра, че положението е безнадеждно, и вдигна тоягата, но в този миг край него изникна Силк. Дребният мъж се хвърли от сенките направо в краката на двамата нападатели, три човешки тела се сгромолясаха на улицата в оплетена грамада от крака и ръце, Силк направи кълбо и се изправи на краката си като котка, обърна се и нанесе страхотен ритник точно под ухото на единия от мъжете. Той рухна на калдъръма и тялото му конвулсивно затрепери. Другият се отдръпна назад, понечи да се надигне, ала драсниянецът подскочи във въздуха с присвито тяло и стовари петите си в лицето му със съкрушителен удар. После стъпи на земята леко като котка, обърна се към момчето и небрежно попита: