Когато стана съвсем светло, господин Улф придърпа юздите на запотения си кон и животното тръгна с бавен ход.
— Колко сме изминали досега? — попита той Силк.
Дребният мъж изтърси снега от гънките на пелерината си и хвърли поглед наоколо в опит да улови очертанията на някакъв ориентир сред плътната пелена от падащи снежинки.
— Десет левги — каза накрая той. — Може би малко повече.
— Ужасен начин за пътуване — обади се басово Барак, потрепера леко и опита да се разположи по-удобно върху седлото.
— Е, помисли как се чувства твоят кон — ухили му се Силк.
— Още колко остава до Камаар? — попита леля Поул.
— Четиридесет левги от Мурос — отвърна Силк.
— Значи имаме нужда от подслон — рече тя. — Не можем да изминем в галоп четиридесет левги без почивка, независимо кой ни преследва.
— Смятам, че няма защо да се тревожим за преследвачи тъкмо сега — отбеляза Улф. — Алгарите ще задържат Брил и неговите наемници. Биха спрели и ангараките, ако направят опит да ни преследват.
— Хубаво е, че има поне едно нещо, в което алгарите са добри — сухо изказа мнението си Силк.
— Ако правилно си спомням, на около пет левги на запад има имперски хан — подхвърли Улф. — Би трябвало да стигнем до него към обяд.
— Дали ще ни позволят да отседнем там? — попита Дурник с глас, в който прозираше съмнение. — Чувал съм, че толнедранците изобщо не се славят с гостоприемство.
— Толнедранците биха продали всичко, ако получат добра цена — отбеляза Силк. — Ханът е хубаво място, там можем да поспрем. Дори ако Брил и ангараките успеят да се изплъзнат от алгарите и ни проследят дотам, легионерите няма да им позволят да извършат някоя глупост под техния покрив.
— Защо има толнедрански войници в Сендария? — попита Гарион в прилив на патриотично възмущение.
— Където има големи пътища, винаги има и толнедрански легиони — обясни Силк. — И да ти кажа, толнедранците са по-добри в подписването на договори, отколкото в това да удрят в кантара клиентите си.
Господин Улф се изсмя.
— Не си последователен, Силк — укори го той. — Нямаш възражения срещу техните пътища, но не харесваш легионите им. Не можеш да получиш едното без другото.
— Никога не съм казвал, че съм последователен — безгрижно отвърна дългокосият. — Ако искаме да стигнем към обяд до уюта — който аз поставям под въпрос — на имперския хан, не е ли по-добре да тръгваме? Не искам да лиша Негово Величество императора на Толнедра от възможността да ми опразни джобовете.
— Добре — каза Улф. — Да тръгваме. — И пришпори алгарския кон, който вече бе започнал да подскача нетърпеливо под него.
Стигнаха до хана по пладне, когато светлината на снежния зимен ден беше най-силна. Той се оказа цяла редица от солидни постройки, оградени с още по-солидни стени. Легионерите, с които беше пълен, не бяха замесени от същото тесто като толнедранските търговци, които Гарион бе виждал. Онези бяха дебели и мазни, а тези бяха професионални войници с груби черти и носеха излъскани метални нагръдници и шлемове, украсени с пера. Държаха се гордо, дори високомерно и явно всеки от тях живееше със съзнанието, че зад гърба му стои военната мощ на Толнедра.
Храната в трапезарията беше проста и обилна, но ужасно скъпа. Общата спалня беше разделена с прегради на грижливо почистени миниатюрни стаички, с твърди тесни легла с дебели вълнени одеяла — нощувката очевидно също струваше скъпо. Конюшните бяха добре подредени и за тях господин Улф трябваше да бръкне дълбоко в кесията си. Гарион се питаше колко ли струва тяхната нощувка, но Улф плати за всички с видимо равнодушие, сякаш кесията му беше бездънна.
— Ще почиваме тук до утре — обяви беловласият старец, когато се нахраниха. — Може би до сутринта снегът ще престане. Не съм очарован от възможността да пътуваме слепешком сред снежните бури. Прекалено много неща могат да ни изненадат в такова време.
Гарион, който дремеше на масата вцепенен от изтощение, дочу тези думи с благодарност. Останалите разговаряха и за други неща, ала той беше прекалено уморен, за да слуша какво приказват.
— Гарион — каза накрая леля Поул, — защо не отидеш да си легнеш?
— Не ми се спи, лельо Поул — отговори той и бързо се разсъни, за пореден път унизен от това, че се отнасят с него като с малко дете.