— Как се избира крал? — попита за пореден път Гарион. Страхът му от тъмниците бе започнал да изчезва пред очарованието, което го бе обзело по време на разказа.
— Всеки гласува — просто рече Силк. — Родителите, разбира се, гласуват от името на своите деца, но изглежда, че измамите били съвсем малко. Хората от другите кралства гледали и се смеели, но сендарите продължили да дават своите листчета с името на избрания от тях претендент повече от дванадесет години.
— Шест години — поправи го Брендиг, без да вдига глава от пергамента. — От 3827 година до 3833-та.
— И имало над хиляда кандидати — обясни Силк, като съзнателно преувеличи техния брой.
— Седемстотин четиридесет и трима — поправи го лаконично Брендиг.
— Приемам поправката ви, благородни капитане — рече Силк. — Радвам се, че имам край себе си такъв тънък познавач, който улавя грешките ми. Но аз съм само прост драсниански търговец със съвсем ограничени познания в областта на историята. Както и да е — при прегледа на двадесет и третия поред избор те накрая избрали своя крал — един фермер, който отглеждал репи, на име Фундор.
— Отглеждал е много повече от репи — извика Брендиг и вдигна глава. Лицето му бе гневно.
— Ама разбира се! — каза Силк и се плесна по челото. — Как можах да забравя зелките! Той също така отглеждал зеле, Гарион. Никога не забравяй зелето. Е, всички от Сендария, които помислили, че той е важен човек, отишли до фермата на Фундор, заварили го да наторява една от нивите си и го поздравили със страховит вик: „Да живее Фундор Великолепния, кралят на Сендария!“ — и паднали на колене пред царственото му величие.
— Трябва ли да продължавате? — попита кисело Брендиг.
— Момчето иска да знае, капитане — отвърна Силк невинно. — Нима ще отречете, че е дълг на възрастните да разкрият пред децата историята на нашето славно минало?
— Говорете каквото искате — заяви Брендиг рязко.
— Благодаря, че ми дадохте позволение, капитане — поклони се Силк. — Знаеш ли какво отговорил тогава кралят на Сендария, Гарион?
— Не — отвърна Гарион. — Какво?
— „Моля, ваши светлости — казал кралят, — пазете си дрехите. Тъкмо наторих лехата, в която сте коленичили.“
Барак, който седеше до тях, избухна в смях и започна да шляпа коляното си с огромната си ръка.
— Според мен този урок въобще не е развлекателен, господине — студено заяви капитан Брендиг и се изправи. — Аз не се шегувам с краля на Драсняя, нали?
— Вие сте възпитан човек, капитане — кротко отвърна Силк. — При това сте и благородник. Аз съм просто един беден човек, който се опитва да преживее някак си на тоя свят.
Брендиг го погледна безпомощно, после му обърна гръб и с тежки стъпки излезе от стаята.
На следващата сутрин вятърът беше престанал и дъждът беше спрял. Пътят приличаше по-скоро на блато, но Брендиг реши, че трябва да продължат. Пътуването беше тежко, ала на следващия ден пътят започна да изсъхва и се придвижваха по-лесно.
Леля Поул, изглежда, въобще не се интересуваше от факта, че са ги пленили по заповед на краля. Тя се държеше все така царствено, макар че Гарион не виждаше никаква нужда да продължават с тази хитрина и пламенно желаеше леля му да се откаже. Нейният практически усет, който той добре познаваше и с който тя бе ръководила кухнята във фермата на Фалдор, бе заменен от някаква взискателна упоритост, която го потискаше. За пръв път през живота си той почувства, че между тях застава някаква хладина, и долови празнота, която никога преди не бе съществувала. Положението се влошаваше още повече от несигурността, която гризеше душата му и постоянно нарастваше след като на хълма над Уинолд Силк недвусмислено му беше казал, че леля Поул със сигурност не е негова леля. Тези думи жестоко го бяха разтърсили и Гарион осъзна, че често си задава ужасния въпрос: „Кой съм аз?“
Господин Улф също изглеждаше променен. Той почти не приказваше — нито по пътя, нито нощем в хановете. Прекарваше много време уединен, а на лицето му се четеше мрачна раздразнителност.
Накрая, на деветия ден след като бяха тръгнали от Камаар, обширните солени блата свършиха и сушата край брега стана по-хълмиста. Към пладне, тъкмо когато лъчите на слабото зимно слънце пробиха през облаците, те изкачиха билото на един хълм и в долината пред тях се разкри ограденият със здрави стени Сендар.
Отрядът пазачи на южната врата ги посрещна с енергичен поздрав, когато капитан Брендиг въведе малката група в града. Капитанът отвърна на поздрава също така енергично.