Широките улици на града изглеждаха претъпкани с хора, облечени в най-новите си дрехи. Всички се движеха горделиво, сякаш техните задачи бяха най-важното нещо на този свят.
— Придворни — изсумтя презрително Барак, който по някаква случайност яздеше до Гарион. — Между тях няма нито един свестен човек.
— Необходимо зло, скъпи Барак — подметна Силк през рамо. — Дребните службички изискват дребни хорица, но именно дребните служби поддържат живота на кралствата.
Минаха през великолепен обширен площад и се отправиха по една голяма улица към кралския палат. Той беше огромна многоетажна сграда с множество широки крила, които се простираха във всички посоки, и застлан с каменни плочи вътрешен двор. Дворецът беше увенчан с кръгла кула, очевидно най-високата постройка в целия град.
— Къде мислиш, че се намира тъмницата? — прошепна Гарион на Дурник, когато спряха.
— Ще ти бъда благодарен, ако не говориш толкова много за тъмници, Гарион — отвърна ковачът огорчено.
Капитан Брендиг слезе от коня си и отиде да разговаря с един нервен на вид човек в бродирана туника и шапка с перо, който току-що бе слязъл по широкото стълбище пред двореца да ги посрещне. Размениха няколко думи и, изглежда, заспориха за нещо.
— Аз съм получил заповед от самия крал — заяви Брендиг високо. — Наредено ми е да предам тези хора на Негово Величество веднага щом пристигнем.
— Моите заповеди също са издадени от краля — каза нервният човек. — На мене пък ми е наредено да ги приведа в приличен вид, преди да бъдат въведени в тронната зала. Аз ще поема отговорността за тях.
— Те ще останат под моя опека, граф Нилден, докато не ги предам лично на краля — студено заяви Брендиг.
— Няма да позволя твоите кални войници да цапат коридорите на двореца, Брендиг — отговори графът.
— Тогава ще чакаме тук, граф Нилден — каза Брендиг. — Така че бъдете добър да доведете Негово Величество.
— Да го доведа? — Графът се втрещи от ужас. — Аз съм главният иконом на домакинството на Негово Величество, лорд Брендиг. Аз не довеждам никого, нито донасям нещо. Още по-малко краля.
Брендиг обърна гръб, като че ли искаше отново да се качи на коня си.
— О, добре — подхвърли раздразнено граф Нилден. — Щом толкова настоявате. Но поне ги накарайте да си изтрият краката.
Брендиг студено се поклони.
— Няма да забравя това, Брендиг — заплаши го Нилден.
— Нито пък аз, граф Нилден — отговори капитанът.
Всички слязоха от конете, войниците на Брендиг плътно ги обкръжиха, после заедно прекосиха двора и стигнаха до висока врата в центъра на западното крило.
— Бъдете така добри да ме последвате — каза граф Нилден, потрепвайки при вида на опръсканите с кал войници, и ги въведе в широк коридор.
В ума на Гарион се бореха страхът и любопитството. Въпреки уверенията на Силк и Дурник и нотките на надежда, които се прокрадваха в душата му след като Нилден обяви, че трябва да ги приведе в приличен вид, заплахата от някаква лепкава, пълна с плъхове тъмница, в която има машина за трошене на кости, колело за разпъване и още много неприятни неща, все още изглеждаше напълно реална. От друга страна, той никога не бе стъпвал в дворец и очите му се опитваха да обхванат всичко едновременно. Онази част от неговия ум, която понякога му говореше със сдържана безпристрастност, сега нашепваше, че страховете му вероятно са безпочвени; а заплеснатият му поглед го правеше да изглежда като провинциален глупчо.
Граф Нилден ги отведе към няколко бляскави врати.
— Тази е за момчето — обяви той и посочи една от вратите.
Един от войниците отвори вратата и Гарион неохотно мина през нея, хвърляйки поглед през рамо към леля Поул.
— Хайде идвай — каза някакъв нетърпелив глас.
Гарион светкавично се обърна — не знаеше какво да очаква.
— Затвори вратата, момче — нареди един приятен на вид мъж, който го чакаше. — Слушай, нямаме на разположение цял ден. — Мъжът стоеше край огромно дървено корито, от което се вдигаше пара. — Бързо, момче, сваляй тези мръсни парцали и влизай в коритото. Негово Величество чака.
Прекалено объркан да възрази или дори да отговори, Гарион сковано започна да развързва туниката си.
След като го окъпаха и сресаха сплъстената му коса, бързо му помогнаха да облече дрехите, които лежаха на близката пейка. Грубите му вълнени панталони в удобния за селяните кафяв цвят бяха заменени с нов чифт от много фина синя бляскава материя. Протритите му кални ботуши изчезнаха и в замяна му дадоха меки кожени обувки. Новата му туника беше мека и бяла, а жакетът, който облече върху нея, беше в наситено син цвят, украсен със сребристи ивички кожа.