— Смятам, че това е най-доброто, което мога да направя за толкова кратко време — каза мъжът, който го беше изкъпал и облякъл, след като го огледа критично. — Поне няма да се срамувам, когато те представят на краля.
Гарион измърмори някакви благодарности и се изправи, очаквайки по-нататъшни наставления.
— Е, тръгвай, момче. Не бива да караш Негово Величество да те чака.
Силк и Барак стояха в коридора и разговаряха тихо.
Огромният Барак изглеждаше великолепно в зелен жакет от брокат, ала като че ли се чувстваше неудобно без сабята си. Жакетът на Силк беше черен, украсен със сребърни нишки, редките бакенбарди на дребосъка бяха внимателно подстригани.
— Какво означава всичко това? — попита Гарион.
— Ще ни представят на краля — отвърна Барак. — А нашите почтени дрехи сигурно щяха да го обидят. Кралете не са привикнали да гледат обикновени хора.
Дурник излезе от една от многото стаи с пребледняло от гняв лице.
— Онзи натруфен глупак искаше да ме изкъпе — изрече той с едва сподавено възмущение.
— Такъв е обичаят — обясни Силк. — Никой не очаква, че благородните гости са в състояние да се изкъпят сами. Надявам се, че не си го набил.
— Аз не съм благородник и мога да се изкъпя и сам — разгорещено отвърна Дурник. — Казах му, че ще го удавя в собственото му корито, ако не си махне ръцете от мене. След това той спря да ми досажда, но успя да открадне дрехите ми. Вместо тях трябваше да облека ей тия. — Той посочи облеклото си, подобно на онова, което бяха дали на Гарион. — Надявам се, че никой няма да ме види в тая премяна.
— Барак казва, че кралят може да се обиди, ако ни види в нашите истински дрехи — съобщи му Гарион.
— Кралят няма да гледа мен — възрази Дурник. — И въобще не ми харесва тази работа, дето ме карат да изглеждам като човек, какъвто не съм. Ще се измъкна навън при конете, стига да успея да си взема дрехите.
— Имай търпение, Дурник — посъветва го Барак. — Ще изясним с краля каква е тази работа и после ще продължим по пътя си.
Ако Дурник бе ядосан, то състоянието, в което бе изпаднал господин Улф, можеше да се опише като неудържима ярост. Той излезе в коридора, облечен в снежнобяла дреха с голяма качулка.
— Някой ще ми плати за това — вилнееше той.
— Обаче наистина ти отива — каза с възхищение Силк.
— Твоят вкус винаги е будил съмнениегу мен, господин Силк — сряза го Улф ледено. — Къде е Поул?
— Госпожа херцогинята все още не се появила — отвърна Силк.
— Трябваше да се досетя — каза Улф и се тръшна на близката пейка. — Сядайте и вие. Подготовката на Поул ще отнеме доста време.
Зачакаха. Капитан Брендиг, който също беше сменил ботушите и жакета си, крачеше нервно по коридора. Минутите бавно се нижеха. Гарион беше напълно изумен от начина, по който ги приеха. По всичко личеше, че не са под арест, но неговото въображение продължаваше да вижда тъмници и това беше достатъчно, за да е неспокоен. Накрая се появи леля Поул. Беше със синята кадифена рокля, която шивачката й бе ушила в Камаар, и със сребърна диадема, която правеше белия кичур на челото й да изпъква още повече. Беше величествена и гледаше строго.
— Толкова скоро, госпожо Поул? — сухо попита Улф. — Надявам се, че не са ви притеснявали да бързате.
Тя остави без внимание забележката му и огледа поред всички.
— Изглеждате задоволително — каза накрая тя и поправи разсеяно яката на жакета на Гарион. — Дай ми ръката си, Стари вълко. Нека да видим какво искат от нас кралят и неговите сендари.
Господин Улф се надигна от пейката, предложи й ръката си и двамата заедно тръгнаха по коридора. Капитан Брендиг и войниците бързо тръгнаха след тях.
— Ако обичате, госпожо — извика капитанът на леля Поул. — Позволете ми да ви покажа накъде да вървите.
— Знаем накъде да вървим — отвърна тя, без дори да обърне глава.
Граф Нилден, главният иконом, ги чакаше пред масивна двойна врата, охранявана от униформени тежковъоръжени войници. Той се поклони на леля Поул, щракна с пръсти и пазачите отвориха вратата.
Фулрах, кралят на Сендария, беше тантурест човек с къси крака и къса кафява брада. Той бе седнал твърде неудобно — поне така изглеждаше, на трона с висока облегалка, който се издигаше върху подиум в единия край на огромната зала, където ги въведе граф Нилден. Тронната зала беше просторна, с висок сводест таван и стени, покрити сякаш с цели левги тежка червена драперия от кадифе. Навсякъде имаше свещи, десетки люде, облечени в хубави дрехи, се разхождаха наоколо и лениво бъбреха по ъглите, като почти не обръщаха внимание на присъствието на краля.