— Мога ли да обявя името ви? — попита граф Нилден господин Улф.
— Фулрах знае кой съм — кратко отговори Улф и двамата с леля Поул закрачиха по дългия ален килим към трона. Гарион и останалите ги последваха. Брендиг и войниците вървяха по петите им през внезапно стихналата тълпа от придворни и техните дами.
Всички спряха пред платформата, върху която се издигаше тронът, и Улф се поклони твърде хладно. Леля Поул направи реверанс, ала очите й бяха ледени. Барак и Силк сториха изтънчен поклон и Дурник и Гарион последваха примера им, макар че изпълнението им не беше така грациозно.
— Моля за позволение да ви съобщя, Ваше Величество — прозвуча гласът на Брендиг зад гърбовете им. — Това са хората, които търсехте.
— Знаех, че може да се разчита на вас, баронете — отговори кралят. — Вашата репутация е напълно заслужена. Приемете моите благодарности. — После погледна към господин Улф и спътниците му, ала изразът му остана неразгадаем.
— Мой скъпи стари приятелю — каза кралят на господин Улф. — Много години изминаха, откакто се срещнахме за последен път.
— Съвсем ли си загубил ума си, Фулрах? — гневно му отговори господин Улф с глас, който достигна само до ушите на краля. — Защо ти хрумна да ми пречиш сега, точно по това време? И какъв зъл дух се всели в тебе, за да ме натруфиш в такава нелепа премяна? — Той с отвращение издърпа предницата на бялата си дреха. — Или просто се опитваш да разтръбиш къде се намирам, така че всеки мург оттук до извития като кука полуостров на Арендия да разбере местонахождението ми?
Лицето на краля изглеждаше огорчено.
— Боях се, че ще приемеш постъпката ми точно по този начин — заговори той също така тихо, както господин Улф. — Ще ти обясня, когато можем да разговаряме на място, където никой не ще ни чува. — Той бързо се обърна към леля Поул, сякаш се опитваше да запази поне привидно достойнството си. — Отдавна не сме се виждали, скъпа госпожо. Така много липсвахте на Лейла и децата, а и самият аз като че осиротях, откакто си отидохте.
— Ваше Величество е както винаги любезен — каза леля Поул с не по-малко хладен тон от този на Улф.
Кралят трепна.
— Моля ви, скъпа госпожо. Не ме съдете прекалено прибързано. Причината, поради която постъпих така, е изключително сериозна. Надявам се, че капитан Брендиг не ви е причинил голямо неудобство.
— Капитан Брендиг беше самата учтивост — отговори леля Поул все така студено и погледна Брендиг, който видимо бе пребледнял.
— А вие, скъпи милорд Барак — продължи бързо кралят, като се опитваше да се примири с лошото положение, в което бе изпаднал и да го преодолее. — Как е вашият братовчед, нашият скъп събрат, крал Анхег, господарят на Черек?
— Беше добре, когато го видях за последен път, Ваше Величество — отговори официално Барак. — Беше малко пийнал, но това не е нещо необичайно за Анхег.
Кралят се изсмя нервно и бързо се обърна към Силк.
— Добре дошли и вие, принц Келдар от Драсния. Изненадани сме, че намираме такива благородни посетители в пределите на нашето кралство, ала сме и оскърбени, че те предпочетоха да не ни посетят и не ни дадоха възможност да ги посрещнем с почести. Нима кралят на сендарите е толкова незначителен, че дори не е заслужил една кратка визита от ваша страна?
— Ние не възнамерявахме да се отнесем непочтително към вас, Ваше Величество — отвърна Силк и се поклони. — Ала нашата задача беше така неотложна, че не разполагахме с време за обичайните прояви на учтивост.
При тези думи кралят му хвърли предупредителен поглед и неочаквано сплете пръстите си в едва забележимите жестове на драснианския таен език „Не тук. Има прекалено много чужди уши.“ След това въпросително погледна към Дурник и Гарион.
Леля Поул пристъпи напред.
— Това е занаятчията майстор Дурник от областта Ерат, Ваше Величество — заяви тя. — Смел и честен човек.
— Добре дошъл, майстор Дурник — каза кралят. — Мога само да се надявам, че някога хората ще кажат и за мен, че съм смел и честен човек.
Дурник неумело се поклони, върху лицето му се изписа удивление.
— Аз съм само прост ковач, Ваше Величество — каза той. — Но се надявам, че всички хора знаят, че съм един от най-преданите и верни поданици на Ваше Величество.
— Добре казано, майстор Дурник — отвърна кралят с усмивка и най-накрая погледна към Гарион.
Леля Поул проследи погледа му.
— Момче, Ваше Величество — каза тя безразлично. — Казва се Гарион. Повериха го на моите грижи преди няколко години и той ни придружава по време на нашите странствания, понеже не зная какво друго да сторя с него.
Ужасна студенина се впи в стомаха на Гарион. Убедеността, че тези нейни небрежно подхвърлени думи всъщност отразяват цялата истина, го смаза. Тя дори не се беше опитала да смекчи удара. Болеше го повече от безразличието, с което бе унищожила неговия живот, отколкото от самия акт на унищожението.