Гарион реши да не му отговаря.
Тласкан от попътния вятър и прилива, корабът на Грелдик буквално прелетя през пролива, като се отклоняваше от курса си и се тресеше, сграбчен от страшните подводни течения на мъртвото вълнение. Ледени пръски опърлиха лицата им и Гарион, наполовина ослепен от тях, не видя огромния водовъртеж в самия център на Дивата вълна до момента, когато връхлетяха право срещу него. Стори му се, че чува страхотен рев, и изтри очи — тъкмо навреме, за да зърне въртопа, зейнал точно пред погледа му.
— Какво е това? — изкрещя той, като се опита да надвика ужасния шум.
— Великият въртоп — извика Барак. — Дръж се.
Въртопът беше по-голям от село Горен Гралт и се спускаше с ужасяващ скок в кипяща, изпълнена с мъгла от водни капки бездна на невъобразимо разстояние под тях. Вместо да насочи кораба встрани, Грелдик, противно на всички очаквания, го тласна направо към него.
— Какво прави? — изкрещя Гарион.
— Това е тайната на преминаването през Дивата вълна — изрева Барак. — Обикаляме два пъти въртопа, за да наберем по-висока скорост. Ако корабът не се разцепи, изскача като камък, изстрелян от прашка, и така преминаваме през мъртвото вълнение, преди теченията да ни уловят и да намалят скоростта ни. Иначе мъртвото вълнение ще ни издърпа обратно.
— Ами ако корабът не издържи?
— Е, понякога корабите се разцепват и потъват — отвърна Барак. — Не се тревожи, момче. Това не се случва често, пък и корабът на Грелдик ми изглежда достатъчно здрав.
Носът на кораба застрашително се надвеси над ръба на Великия въртоп, после водата ги завъртя два пъти около огромния водовъртеж. Гребците неистово превиваха гърбове под влудяващия тътен на барабана. Вятърът шибаше лицето на Гарион и той притисна тяло към железния обръч и отклони очи от кипящата бездна, зейнала под него.
После се изтръгнаха от ужасяващата прегръдка на въртопа и корабът прелетя като свистящ камък през разбитата на пяна вода оттатък опасността. Вятърът, който подпомагаше преминаването им, виеше в платната и въжетата.
Постепенно корабът намали скоростта си сред въртящите се като свредели водовъртежи, ала устремът, който бяха събрали от Великия въртоп, ги пренесе до спокойните води на едно заслонено скалисто заливче на сендарския бряг.
Барак се смееше ликуващо и бършеше водните пръски от брадата си.
— Е, момко — рече той. — Какво е мнението ти за Дивата вълна?
Гарион нямаше сили да отговори, затова съсредоточи усилията си да отдели вцепенените си пръсти от железния обръч.
— Гарион! — прозвуча един познат глас от кърмата.
— Пак ще ми се кара — каза възмутено Гарион, като пренебрегна факта, че идеята да стои на носа беше изцяло негова.
Леля Поул смъмри Барак заради безотговорността му, а после насочи вниманието си към Гарион и попита:
— Е? Да ми кажеш нещо?
— Барак не е виновен — заяви Гарион. — Аз исках. — В края на краищата нямаше никаква полза и двамата да изпаднат в немилост.
— Ясно — отвърна тя. — И коя беше причината за това?
Объркването и съмненията, които толкова време го бяха измъчвали, избухнаха.
— Просто исках — каза той и в гласа му затрептяха предизвикателни нотки. За пръв нът през живота си Гарион се бе изправил пред прага на открита съпротива.
— Какво?
— Исках — повтори той. — Какво значение има защо съм постъпил така? И без това ще ме накажеш.
Леля Поул настръхна, очите й заблестяха.
Господин Улф, който беше дошъл при тях, се усмихна.
— Какво ти е толкова смешно? — гневно подхвърли тя.
— Защо не оставиш аз да се занимая с това, Поул? — предложи старецът.
— Мога да се справя и сама — отвърна тя.
— Ала не и добре, Поул — каза той. — Не и добре. Станала си прекалено избухлива, пък и езикът ти е твърде остър. Той вече не е дете. Още не е станал мъж, но не е и дете. Този въпрос трябва да се реши между мъже. Аз ще се погрижа за това. — Улф пристъпи напред. — Настоявам, Поул.
— Какво?
— Настоявам. — Погледът му стана твърд.
— Много добре — изрече тя с леден глас, обърна им гръб и се отдалечи.
— Седни, Гарион — каза старецът.
— Защо е толкова дребнава? — изстреля Гарион в скоропоговорка.
— Не е дребнава — отвърна господин Улф. — Ядосана е, защото ти я уплаши. Никой не обича да го плашат.
— Съжалявам — измърмори Гарион засрамен от себе си.
— Не се извинявай на мен — каза Улф. — Аз не се уплаших. — За миг той се вгледа в момчето с проницателните си очи. — Какво има?
— Наричат те Белгарат — рече Гарион, сякаш това обясняваше всичко.
— Е и?
— Това просто не е възможно.
— Не сме ли разговаряли вече по този въпрос? Преди много време?