– Не и докато не се извини.
– Ама той не се ли извини?
– Не го е направил и не иска.
– Ти поиска ли да се извини?
– Разбира се. Срещахме се няколко пъти след необмисленото му изявление и той нито веднъж не е показал по никакъв начин, че съжалява, нито е представил някакви доказателства за клеветата срещу човека, който не само е мой работодател, а и се грижи за мен като роден баща.
– Защо?
– Казва, че нямало за какво да се извинява – отговаря Танина, видимо ядосана. – Каза ми да забравя за този случай. Освен това сега е толкова вглъбен в „проучването“ си, че не мога да го накарам да разговаряме почти за нищо, камо ли да обсъждаме връзката и бъдещето си.
– Проучване ли? Какво проучване?
Танина поставя празната чаша до краката си и обяснява:
– Заровил се е в книгите си. Опитва се да проследи произхода на някакъв предмет. От време на време се вманиачава да изследва историята на някоя картина или скулптура. Сега се занимава с някаква религиозна реликва.
– Еврейска сигурно. Какво е? Някоя менора? Те се намират под път и над път.
– Не, не. Не е еврейска. Нещо доста интересно всъщност. Мисли, че е от етруските. Не съм сигурна – аз разбирам от картини, не от скулптури, – но тази определено изглежда много стара.
– Етруска реликва? Едва ли. Твърде малко са се запазили до наши дни.
Танина поглежда развеселено приятелката си:
– Ти откъде знаеш? Знам, че имаш доста богати познания... – намигва лукаво – включително относно мъжете, но не подозирах, че разбираш и от древни предмети и етруската култура.
– Не разбирам. Просто имах един любовник, който колекционираше всякакви боклуци с някаква стойност. Спомням си, че говореше за етруските. Не ми беше много интересно. Какво ѝ е толкова специалното на реликвата на Ермано?
– Ами... реликвата всъщност не е у него. Не е негова – поне засега. Има само нейна скица. На някакъв монах от Сан Джорджо е. Представлява сребърна плочка, изобразяваща някакъв гадател, прободен със собствения му жезъл.
Лидия се намръщва, сякаш е отхапала лимон:
– Гадост!
– Ермано мисли, че е част от нещо, наречено „Портите на Съдбата“.
– О, така ли? Дано да изкара от тази реликва достатъчно пари за себе си, за теб и за лудия монах, който иска да я продава.
– И за Ефран. Той също иска дял.
Танина вдига празната чаша от земята и я разклаща пред очите на домакинята си. Лидия отива да донесе бутилката.
– Този мошеник винаги гледа да извлече изгода – измърморва. – Вярно, лани ми продаде много красиво бижу. Перли. Прекрасен гердан, който идеално отива на синия копринен корсаж, който си ших. – Напълва двете чаши, после отива до елегантната тоалетка под дълго венецианско огледало. – Какво мислиш за тези?
Вдига две ръчно изработени карнавални маски. И двете са елегантни и богато украсени. Първата е трапунто уомо – мъжко лице в червеникаво-златисто. Втората е трапунто дона – женска, в кремаво и сребристо.
Танина ги разглежда с присвити очи и отбелязва:
– Женската повече ми харесва. Мъжката е твърде агресивна за вкуса ми.
Лидия слага мъжката маска пред лицето си.
– Тази определено ми отива повече. Ти можеш да вземеш кротката женичка. – Усмихва се и подава маската на приятелката си. – Хайде да допием това вино и да отиваме на карнавала. Тази вечер в Санта Кроче има бал. Разюздан. Трябва да излизаш и да научиш повече за лудориите на мъжете. А пък аз спешно се нуждая от един от тях между краката си.
Capitolo XLVII
1778 Г.
КАНАЛЕ ГРАНДЕ, ВЕНЕЦИЯ
Маскирани гуляйджии танцуват и флиртуват под звуците на музиката на цял симфоничен оркестър в красивата бална зала на най-новото палацо4 край Големия канал. Пищно обзаведеният дом е един от многото имоти на търговеца Джовани Манино. Джио, както го наричат, е от Мурано и е наследник на стара стъкларска фамилия. Предците му били принудени да се заселят на острова, когато властите забранили занаята му на територията на Венеция от страх, че пещите им ще изпепелят града. Сега той е един от новобогаташите, замогнали се от банкови заеми и чуждестранни сделки за всякакви изделия – от мъниста до полилеи. Както казва жена му Джада, семейството им има толкова много пари, че не могат да ги изхарчат, дори да живеят хиляда години. Джио обаче се опитва. Опитва се упорито.
Танина е взела от Лидия не само маската, но и блестяща златиста рокля и златисти обувки с високи токчета, с които прилича на куртизанка много повече, отколкото ѝ се иска. Въпреки това се радва, че е тук. Така ще разсее меланхолията, породена от Ермано и ужасното му поведение.