– Водолазите не намериха нищо. Освен да източим канала, нищо друго не можем да направим.
– Нищо ли? – сопва се Вито. Прекарал е голяма част от кариерата си в обясняване пред младите си колеги, че... няма такова нещо като „нищо“. Ако има нищо, това трябва да означава нещо.
Антонио, който е чувал тази лекция множество пъти, се поправя:
– Само чифт фалшиви черни очила „Гучи“, вероятно от сергиите около „Риалто“, купчина мокри боклуци, изхвърлени от проклетите туристи и счупен часовник „Суоч“, както изглежда детски.
Вито поклаща глава. Това момче никога няма да се научи.
– Всичко тези находки са нещо. Не са нищо. Проверете ги. Покажете ги на търговците на пазара, на бижутери, може да имаме късмет.
Майорът повежда подчинените си към врата в задната част на болницата с табелка: Anatomia Patologica, Laboratorio Analisi, Mortuarie.6
– Криминалистите откриха ли нещо?
– На стената до мястото, където е била вързана Моника, има следи от боя. Изглеждат пресни. Може да са от лодката, с която я е пренесъл. Боята обаче е черна – цветът на всяка проклета гондола във Венеция.
– Пратени ли са вече проби в лабораторията?
– Разбира се.
– Добре, Антонио. Ще съжаляваме, когато ни напуснеш. Кога започваш новата работа?
– Утре, майоре. – Антонио поглежда шефа си притеснено. – Искаш ли да попитам началника дали не може да намери друг?
Трогнат от лоялността на служителя си, Вито отговаря:
– Не, не. Знам, че обичаш да работиш под прикритие. Ще се справим и без теб. Нали, Валентина?
Тя се усмихва:
– Някак, не знам как, но ще избутаме.
– Ще те внедрят в онази хипарска комуна, нали? – пита реторично Вито. – Няколко месеца секс, наркотици, рокендрол и един луд милиардер, който си мисли, че прави революция.
Антонио се ухилва:
– Трудна задача, но някой трябва да я свърши.
Валентина го плясва закачливо по ръката, но когато влизат в моргата, и въздухът, и настроението им охладняват.
Вито отива при възрастен мъж с плешива бяла глава, която не е разумно да излага незащитена под венецианското слънце.
– Колеги, това е професор Силвио Монтезано. Професоре, лейтенанти Валентина Мораси и Антонио Павароти. За първи път влизат в морга.
– За мен е чест. Много ми е приятно да се запознаем. – Монтезано се покланя, очилата с телени рамки се хлъзват на върха на носа му.
– Елате в хладилната камера.
Петнайсетгодишната жертва е поставена върху стоманена маса на колелца; тялото изглежда снежнобяло под лампите, раните са с цвета на развалено телешко. Антонио не се впечатлява особено, но Валентина притиска към устата си парфюмирана кърпичка.
– Тялото е в забележително добро състояние – отбелязва Монтезано. – Колкото и странно да звучи, престоят във вода забавя гниенето. Докарахме я много бързо, затова разложението не е толкова напреднало, колкото би могло да бъде.
Вито кимва и патоанатомът започва доклада си – със скорост, която двамата лейтенанти да могат да следят.
– След като го докарахме, трупът мина през компютърнотомографски скенер в рентгеновото отделение. Сканирахме през 0,5 милиметра, направихме дву- и триизмерни реконструкции и имаме много точни данни за раните. – Монтезано се приближава до тялото. – В този случай има две удивително необичайни особености. Първата е смъртоносна рана в гърлото. Дълбоко в брахиоцефалната артерия. – Посочва от дясната страна на врата на Моника. – Тя се разклонява от сънната и подключичната артерия и носи кръв към тази част на гръдния кош, ръката, врата и главата.
Антонио махва към множеството други рани:
– Значи всички тези пробождания и наранявания – не е имало нужда от тях?
– За отнемането на живота на момичето ли? Не, изобщо не са били нужни. Раната във врата е била достатъчна, за да я убие. – Патоанатомът понечва да продължи, но не издържа на изкушението да сподели част от познанията си. – Този вид рана е изключително необичайна. Брахиоцефалната артерия се улучва много трудно. Обикновено е защитена от гръдната кост и ключиците. По принцип при наръгване с нож в гърлото се засяга лявата или дясната сънна артерия.
Това привлича интереса на Вито:
– Но резултатът е същият, нали? Жертвата умира от кръвозагуба.
– В повечето случаи не. – Монтезано намества очилата си. – Жертвите обикновено умират от въздушна емболия. – Поглежда Валентина и пояснява с желание да образова, а не да травмира: – Ако главата и вратът на жертвата са над нивото на сърцето, в тялото се всмуква въздух – забележете, във вените, а не в артериите. Той навлиза в дясната сърдечна камера и там образува пенеста маса, която блокира сърцето.