ХОТЕЛ „ЛУНА БАЛИОНИ“, ВЕНЕЦИЯ
Когато свършват да се любят, кафето не става за пиене, а кроасаните са твърде малки, за да утолят вълчия им глад. Том и Тина бързо си вземат душ и се обличат. Долу, в пищната зала „Канова“, убеждават персонала да ги допусне до остатъците от сутрешната шведска маса.
Том се наслаждава на великолепието на огромните стари картини, окачени на красивите, облицовани с дъб стени, докато двамата се тъпчат с пресни плодове, пушена сьомга с бъркани яйца и поглъщат такива количества сок, които вероятно биха били достатъчни да напълнят лагуната под прозореца.
– Е, прекрасна писателко, какво ще ми разкажеш за Венеция?
Тина го поглежда над чашата с кафе.
– Не прочете ли някой туристически пътеводител, преди да дойдеш?
– Пишеше някакви глупости.
– Хей, писането на пътеводители не е „глупост“. С това си изкарвам прехраната.
– Извинявай, забравих. Разкажи ми все пак, заведи ме на въображаема разходка.
– Добре. След Рим Венеция е любимото ми място на земята. La Serrenista – „Светейшата“ – ни е дала много: Марко Поло, Каналето, Казанова, Вивалди – Рижия поп... – Тина се засмива. – Списъкът на прочутите венецианци е безкраен! Това е мястото, от което сме взели множество прекрасни думи, като „мандолина“ или „чао“, но и много ужасни – като „гето“ и ‚арсенал“. Но най-много от всичко обичам това, че във Венеция времето е спряло – няма коли по улиците, няма въздушни електрически кабели, нито тия отвратителни антени на мобилните оператори. Тук човек се връща стотици години назад.
– Да пием за връщането във времето – обявява Том и вдига чашата със сок.
– За връщането във времето.
Чукват се. Тя отпива. След малко пита:
– Спомняш ли си някои от глупостите, които си прочел?
Том се замисля.
– Някои. Едно време тук е имало само вода и блата, паянтови рибарски пристанища и други такива неща. Около средата на I век се появили хуните на Атила и местните жители избягали от нашествениците по островите наоколо.
– Колко острова има? – пита Тина като учителка, която го изпитва.
– Много.
Тя се смee:
– Мисля, че са сто и осемнайсет или сто и двайсет. Дори венецианците не знаят с точност.
– Както казах, много са.
– Основният район на първоначалното заселване е бил Торчело. Самата Венеция придобива влияние едва след като Торчело е обезлюден от малария и населението се премества в квартала, който сега наричаме „Риалто“.
– Седми век?
– Осми. Венецианците избират първия си дож – странен вид демократично избран полурелигиозен губернатор – и създават самостоятелно регионално управление около 720 г. Мощта им не престава да расте до голямата чумна епидемия. Тя ги изкарва от равновесие. През този период всички стават силно религиозни, а после като типични италианци се отдават на разврат. Най-сетне – в края на осемнайсети век, Наполеон слага брутален край на безкрайните им пиршества и оргии.
– Впечатляващо. Ако някога ти писне да пътуваш и да пишеш, можеш да си намериш работа като екскурзовод.
– Благодаря. – Тина избърсва устни с бяла памучна салфетка. – Хайде сега да сменим темата. Ще ме извиниш, защото е малко лично... но знаеш ли, че си човекът с най-лошия вкус на обличане, когото познавам?
Том се засмива и вдига ръце в знак, че се предава:
– Mea culpa1! Нямам извинение. Мога да се оправдая, че куфарът ми се изгуби при полета от Лос Анджелис – което е самата истина, – но въпреки това си абсолютно права. В него нямаше нищо, с което бих могъл да те убедя, че съм достоен за модния подиум.
– Не харесваш ли дрехите?
– Разбира се, че ги харесвам – харесва ми да са удобни, по мярка, чисти, трайни. Но иначе, предполагам, не им отдавам особено значение.
– Боже мой, какъв езичник! Да обикаляш из Италия облечен така! Мисля, че дори могат да те депортират заради такива възгледи.
Двамата се смеят – безгрижен смях, който сближава.
– Добре, чуй ме, сега ще те покръстя. Ще се погрижа да осъзнаеш греховете си.
– Можеш ли да го направиш за петстотин евро? Защото това е сумата, която мога да похарча за дрехи.
Тина поставя ръка на брадичката си и се преструва на замислена и сериозна.
– Хм... нека да помисля. С толкова можеш да си купиш хубава вратовръзка „Версаче“ или „Хермес“. Живо си те представям облечен по този начин – само по вратовръзка. Но няма да е много удобно, когато излезеш от спалнята ми.
До масата се приближава мъж със строго лице, тъмен костюм и вратовръзка.
– Buongiorno. Scusi, signorina! – Поглежда госта на Тина. – Signor, вие ли сте Том Шаман?