– Да, аз съм. Защо?
Служителят на хотела кимва към вратата:
– На рецепцията има двама карабинери. Искат да говорят с вас.
1 Моя грешка (лат.) – б. р.
Capitolo XII
666 Г. ПР. ХР.
КЪЩАТА НА ЛАРТУЗА, АТМАНТА
Тевкър се събужда в импровизирано легло на пода. Дезориентиран е. Чувства топлината от огъня на знахаря върху лицето си, но не вижда нищо. Цялото му лице гори от болка, като от коприва, втрита в открити рани. Постепенно разбира, че върху очите му е наложен смрадлив компрес.
Обхваща го паника.
В потискащия мрак той бавно си спомня всичко. Жертвения кръг, продълговатата фигура, която беше издълбал в глината, странните змии и силуети, които бе нарисувал с ножа.
Виденията.
И после – огъня. Буйния огън, който бе направил в чест на боговете и в който сам се хвърли.
Споменът го изпълва с ужас.
– Тетия! Тетия, тук ли си?
Жена му лежи свита под една овча кожа в далечния ъгъл на колибата. Все още не може да се отърси от ужаса, след като любимият ѝ я задуши до безсъзнание. Прекалено уплашена е, за да му отговори. Тя притиска ръце върху корема и нероденото си дете. Наистина ли Тевкър искаше да ги убие?
– Тетия!
Може би агресивността му е била резултат от треската и отчаяната му борба да оцелее? Тевкър никога досега не се е опитвал да я нарани. С такива мисли тя се мъчи да се успокои.
– Тетия. Тук ли си?
Тя се отърсва от овчата кожа – и от страховете – и се приближава.
– Тук съм. Идвам.
Тевкър разперва ръце. Тя плахо поставя дланта си върху изпънатите му пръсти.
– Чакай. Ще ти донеса вода да пийнеш.
Той стиска ръката ѝ.
– Не! Не ме оставяй. Имам нужда от теб. Трябва да ти кажа нещо.
Тетия се опитва да потисне страха си. Мъжът ѝ е променен. Може би е полудял. И вероятно повече няма да прогледне.
Тевкър усеща безпокойството ѝ и стиска по-силно ръката ѝ.
– Трябва да ми помогнеш, Тетия. Трябва да унищожиш знака, който направих в гората.
– Защо? – озадачава се тя. – Кое толкова те тревожи?
– Знаците са демонични. Предричат идването на нещо по-ужасно, отколкото някога сме си представяли.
Тетия вижда колко е уплашен и поставя ръце върху обезобразеното му лице.
– Разкажи ми какво видя. Говори. Сподели с мен и ме остави да ти помогна.
Тевкър счита, че е израз на слабост да не запази тревогите за себе си, но слепотата го плаши и нежното докосване на Тетия разколебава волята му.
– Някакъв демоничен бог ми проговори. Разкри ми три видения, които ще определят съдбата ни, съдбата на Атманта и на идните поколения.
– Какви видения?
Тевкър се връща мислено в свещената горичка, когато демоните танцуваха около него.
– И трите се случиха при някаква порта – грамадна порта, цялата от змии.
– Змии ли?
– Някои висяха... – Тевкър показва с ръце. – ... някои бяха настрани. Всичките сплетени една в друга, бълваха огън и показваха отровните си зъби.
Тетия се опитва да го успокои:
– Няма нужда да говориш за това, ако е прекалено мъчително.
– Ще ти разкажа всичко. – Тевкър преглъща на сухо. – Сега осъзнах каква е била тази порта – това са Портите на Съдбата, които свързват нашия свят с отвъдното. В първото видение на стража пред нея стоеше непознат демон със страховита мощ. Наполовина човек, наполовина козел. Имаше рога и огнени очи и носеше тризъбец, от който капеше човешка плът.
– Може да е бил Аита или минотавърът, а пък ти си го помислил...
Тевкър я спира:
– Моля те, Тетия, не ме прекъсвай. Мога да разкажа виденията само веднъж, а ти не бива да казваш на никого. Заклеваш ли се?
Тетия поглежда ръката му, отчаяно вкопчена в нейната.
– Заклевам се.
Той продължава пресипнало и почти шепнешком:
– Не беше Аита. Нито чудовищният бик. Сигурен съм. – Опитва се да преодолее спомена от болката в горичката. – Той е властелин на мрака и много по-висш от Аита. Демоните и откраднатите души от подземния свят го боготворят. Той е началото на всяко зло, източникът на всичко лошо.
Тетия слуша, изпълнена от ужас. Детето в корема ѝ се размърдва тромаво, сякаш е усетило страха ѝ.
– Във второто видение при портата стоеше нецвис. Беше изпълнен със съмнение, лишен от вяра, както съм аз сега, и прободен със собствения си литуус.
Тевкър вдига ръка към превързаните си очи и Тетия се пита дали под мръсния плат мъжът ѝ плаче.
Поставя ръка на челото му. Има треска и може би – надява се Тетия – халюцинира. Ужасяващото му бълнуване може би е резултат от несвързани кошмари.