Дълбочината на измамата ѝ я натъжава. Жизнените им пътища започват да се разминават.
Ларт спира коня.
– Стигнахме.
Тетия не помръдва. Продължава да мисли за „Портите на Съдбата“. Това е най-великото нещо, което е създавала, но и най-голямото ѝ предателство – да излъже и да измени на съпруга си, когато той има най-голяма нужда от нея.
– Казах, че стигнахме. Слизай от коня. Уморен съм, а трябва да се връщам.
Тетия слиза. Толкова е изтощена – отчасти от работа, отчасти от бременността, че коленете ѝ се огъват и тя се свлича на земята.
Ларт я поглежда. Дръпва юздите на коня, обръща се и се отдалечава, без да продума.
Тревата е мокра, но Тетия остава да лежи. Вижда как копитата на едрия жребец разбиват земята и около тях се разхвърчава пръст. Белите облачета пара от ноздрите му се открояват на фона на розовия изгрев. Ездачът седи наведен напред, с напрегнати от дърпането на юздите мускули и с развята коса.
Все още мислейки за това колко красив и в същото време жесток е Ларт, Тетия се изправя и колебливо влиза в колибата. Подушва огъня, преди да го види. Тевкър е седнал с кръстосани крака и пламъците осветяват лицето му. Накланя глава, когато я чува да влиза. Проговаря с мек глас, без следа от гняв:
– Магистратът Песна изисква твърде много от жена ми. Много дълго те нямаше. Започнах да се притеснявам.
Тетия спира и го поглежда виновно, пак ще се наложи да излъже.
– Извинявай, накара ме да направя разни неща, докато бях там. Един вид изпитание, струва ми се.
Тевкър не иска да се карат; опитва се да симулира интерес и да не издава раздразнението си:
– Какви неща?
– О, нищо особено. Разни дреболии. После ме прати да работя с ковача на сребро и старецът промени всичко, което бях изработила. Дори не мога да опиша как изглеждаха нещата, когато ги завърши.
Тевкър усеща напрежението в гласа ѝ.
– Надявам се, че щедростта на Песна, когато ти плаща, ще бъде толкова голяма, колкото алчността му, когато отнема от времето ти.
– И аз се надявам, Тевкър. – Тя тръгва да търси кана вода. – Чувствам се като пребита, а детето рита като магаре в корема ми. Хайде да не говорим повече за магистрата.
Думите ѝ го нараняват. Чакал я е да се прибере цяла вечност и сега се страхува, че ще я разсърди.
– Както искаш.
Изведнъж ѝ хрумва една мисъл:
– Ти как разбра, че съм аз?
Тевкър се усмихва чистосърдечно:
– Вече познавам звуците, които издаваш. Стъпките ти са ситни, но дишането ти е бавно. Стъпките на баща ми са като гръмотевици – и постоянно охка заради коленете си.
Тетия се засмива. За първи път нещата ѝ изглеждат такива, каквито бяха – те са двама влюбени, шегуващи се с неща, които само те разбират.
– А пък майка ми шумоли припряно като кутре, което се опитва да захапе опашката си. Колкото до Лартуза – не можеш да чуеш стъпките му, защото постоянно мърмори като планински ручей.
– Значи дори в мрака откриваш нови начини да виждаш – отбелязва тя, когато най-сетне намира каната.
– Повече, отколкото подозираш. Ела легни при мен.
– Тъкмо взех вода. Искаш ли?
– Не, не съм жаден.
Той се заслушва в климбуцането на каната, когато жена му отпива жадно няколко глътки. Тя се приближава и го целува по бузата. Устните ѝ са студени и влажни. Тази малко неприятна изненада го кара да се усмихне и за момент развеселява и нея.
– Извинявай, че се забавих толкова. Наистина. Как се чувстваш?
– Болката почти премина, но още ме е страх – отговаря той, като вдига ръка и докосва косата ѝ. – Днес ще дойде Песна и ще свалят превръзките ми. Какво ще правя, ако остана завинаги сляп?
Тя го прегръща успокоително.
– Лартуза каза, че ще е необходимо време, за да възвърнеш зрението си.
– Ами ако не го възвърна?
– Ще се справим някак. Знам, че ще се справим.
– Песна ще иска друг нецвис. Разбираемо е. Единственото, на което се надявам, е да ме остави жив и двамата с теб да можем да се изхранваме.
Тетия си поема дълбоко дъх. Време е да му каже истината. Или поне част.
Но точно когато понечва да изплюе камъчето, осъзнава, че ако Тевкър остане сляп, проблемът ѝ ще се реши от само себе си. Той никога няма да види какво е изработила за Песна и няма да осъзнае какво го карат да освети. Нещо по-важно – няма да е в състояние да нарани детето, растящо в утробата ѝ.
Capitolo XXIII
СЕВЕРНА ЕТРУРИЯ
Целе, син на Сетър и Ария, мисли за далечния бряг, който току-що се откри пред очите му над искрящата водна повърхност. Представя си пясъка под краката си и готова да го задоволи жена между тях. При благоприятен вятър до вечерта ще има и двете.