Болестта на Мария е причината съпругът ѝ да напусне работата си в Милано.
Като водещ детектив в отдел „Убийства“ Вито бе получил предложение за повишение, но вместо това предпочете по-спокойната служба във Венеция. Не каза на Мария от какво се е отказал. Обясни, че имало съкращения, преустройство на отдела и че бил изпаднал в немилост. Преместването щяло да му се отрази добре. Щял да започне начисто.
Работата и Мария са двете най-важни неща в живота му, но не в този ред. И нито за секунда не съжалява, че е напуснал Милано.
Тази вечер обаче се чувства скован. Тромав.
Убито петнайсетгодишно момиче.
Убиец на свобода.
Тези неща сами по себе си са достатъчни. Но мъртъв колега. Младеж, когото Вито е закрилял и е приемал като собствен син. Това вече му идва в повече.
Отваря едната врата на евтината секция от тиково дърво и взема бутилка коняк и чаша. Това ще е компанията му тази вечер. Стари приятели.
Майорът отпива голяма глътка „Векио 76“. Течността щипе устните му. Изтича като гореща лава в стомаха му.
Апартаментът е малък. В дневната цари почти пълна тишина. Скръбта като че ли усилва всеки звук. Часовникът на камината тиктака. Лекото мърдане на Мария в леглото на горния етаж кара дъските на пода да скърцат. Дори когато отпива от коняка, преглъщането му звучи като оттичане на канализационни тръби.
Вито оставя чашата и поглежда към тавана. Опитва се да не си представя лицата на родителите на Антонио, когато научиха новината. Опитва се да не си спомня опитите на Валентина да се държи храбро пред него.
Постепенно алкохолът го хваща и той започва да се отпуска. Дори може да заспи, така, както е седнал на масата, ако мобилният му телефон не иззвънява.
Майорът вдига бързо, за да не събуди Мария.
– Pronto!
Обажда се Нунчо ди Алберто, млад полицай, дежурен в отдел „Убийства“. Вито слуша внимателно. Новината го кара да изтрезнее на мига.
Ситуацията става все по-лоша.
– Сигурен ли си? Да няма грешка?
Нунчо казва, че по-сигурен не може да бъде:
– Обаждах се на лейтенант Мораси, но тя не вдига телефона, господин майор.
– Недей да я безпокоиш. Ще ѝ кажем сутринта.
Вито поглежда часовника. Полунощ е. Работният му ден би трябвало да е приключил, но явно едва сега започва.
Capitolo XXV
666 Г. ПР. ХР.
ДОМЪТ НА ПЕСНА, АТМАНТА
Огромната карта, която магистратът разглежда на пода в кабинета си, е начертана върху ленено платно, не върху папирус. Като много етруски Песна обича да документира творенията си по коренно различен начин от този на гърците. Техните летописи са на свитъци и се съхраняват завити; Песна и другите аристократи в Етрурия предпочитат да използват ленено платно и да сгъват завършените произведения. Етруската азбука, която се пише от дясно наляво, вече се различава от гръцката и Песна е убеден, че до края на жизнения му път няма да остане нито един грък, умеещ да я чете.
Целе е до него, отпочинал и освежен след почивката и жадувания секс с чуждестранните проститутки, които го изкъпаха. Кави, от другата страна, е напрегнат, нащрек и съсредоточен. Мореплавателят очертава с пръст обширна нова област на изток от Атманта към най-северния край на Адриатическо море:
– Сега притежаваш всички тези блата. Както ми поръча, разузнахме и не видях никакви значими селища.
Кави вдига очи от картата и го поглежда:
– Но все пак е имало някакви хора?
– Вече няма. – Изражението на Целе е красноречиво. – Земята е на Песна.
– Ами тук? – Песна очертава с пръст група островчета близо до новопридобитата земя.
– Не мисля, че има смисъл да притежаваш този участък. Това са блата и земята е толкова наводнена, че не може да се строи върху нея.
Песна го поглежда скептично. Сякаш подозира, че мореплавателят не казва цялата истина.
Целе тръсва глава:
– Признавам, че не се приближих достатъчно от страх корабът да не заседне. Чух обаче, че това са пустинни острови, населени с диваци, които ядат само риба, а вероятно и собствените си деца.
– Тази жалка територия и жителите ѝ могат да бъдат завладени без проблем по-късно – отбелязва Кави, като вдига чаша с вино. – Да го отпразнуваме, Песна. Имаш земя за новия си град. Това е исторически момент.
Тримата се чукват и изпиват виното до дъно. Магистратът отива при дълга маса, където са поставени още кани.
– Сгъни картата, Кави. Да седнем при прозореца и да обсъдим предстоящото събрание на аристократите.