Той се замисля. Песна го завъртя и после се отдалечи. Спомня си шляпането на кожените подметки по пода. Не повече от три крачки. Максимум четири.
Това е достатъчно за Тевкър да се ориентира.
Опитва се да си спомни разказа на Тетия за нейното посещение. Тя спомена стена с етажерки, пълни с вази, а срещу нея – дълга дъбова маса, покрита с най-ценните произведения на изкуството, които е виждала.
Гадателят протяга дясната си ръка и внимателно прави крачка встрани.
Песна се изкисква приглушено.
Тевкър докосва с крак основата на голяма ваза букеро. Сърцето му се свива. Избрал е грешната посока.
– Ще бъда благосклонен и няма да броя това – дразни го Песна.
Тевкър преглъща. Успокоява се. Завърта се в противоположната посока. Протяга другата си ръка и прави крачка. Ако не греши, масата трябва да е там.
Нищо.
Прави още една крачка. Нищо.
Още една.
Чува приглушен смях и си представя как Песна е закрил устата си с ръка, за да овладее веселието си.
Десният хълбок на Тевкър се блъсва в нещо. Нещо солидно. Масата.
Обхваща го вълнение.
Той сваля ръка и напипва ръба. Хваща се за него. Прокарва пръсти по дървото, докато намира ъгъла.
Песна се умълчава. Пита се дали в блуждаенето на гадателя има някаква целенасоченост.
Тевкър започва да се движи като рак, без да отделя ръка от масата. Достига другия край и спира в момента, в който пръстите му остават във въздуха.
Двайсет крачки дължина. Скъпа маса.
Връща се по същия път. Десет крачки.
Спира.
По средата.
Тевкър колебливо протяга двете си ръце. Събаря една ваза отляво.
– Един предмет – отброява Песна.
Дясната ръка на Тевкър се спира в нещо, което изглежда направено от дърво.
– Две!
Тевкър отново преглъща. Ако е прав, плочките би трябвало да са точно под пръстите му.
Сваля ръце. Нищо.
Песна застава зад него. Наднича зад гърба му. Тевкър усеща топлината му.
Назад или напред? Нагоре или надолу? В коя посока.
Той премества ръце към предната част на масата. Накити.
– Три!
Посяга пак назад. Купи!
– Четири! Чувам как Ларт дрънка с куките.
Тевкър застива. Предположението му е било неправилно.
Къде би поставил Песна най-ценните предмети. Със сигурност по средата на масата. Но не отпред, където могат да паднат. Отзад би било най-безопасно. Може би дори издигнати на някакъв дървен пиедестал, за да се виждат по-добре от алчните му очи.
Тевкър решава да провери предчувствието си. Посяга.
Лакътят му събаря някаква ваза и той я чува да се катурва.
Песна пристъпва към масата и я хваща, преди да падне на земята.
– Пет! Остана ти един опит.
Тевкър се протяга, гръбнакът му изпуква, бедрата му се опират силно в ръба на масата.
Посяга надолу.
Напипва нещо студено. Сребро. Сигурен е.
Аплодисменти.
Песна силно пляска с ръце:
– Bravissimo! Браво! Удивен съм!
Потупва Тевкър по гърба. Но гадателят не го усеща. Цялото му тяло се е вцепенило.
Ужасна болка стяга главата му. Пронизване като онова, което го накара да падне на колене в свещената горичка.
За секунда му се струва, че чува гласове. Кънтящи гласове от някакво черно място отвъд този свят. Виденията се явяват отново. Видения за бога демон и собствената му гибел.
И нещо по-лошо.
Нещо неясно, размазано.
Детето.
Тевкър пада на земята, като все още стиска трите плочи. Пред очите му стои образът на нероденото дете, детето на изнасилвача. Расте. Променя се. Превръща се в точно подобие на бога демон от видението. В източник на злото.
30
В НАШИ ДНИ
ФОНДАМЕНТЕ НУОВЕ, ВЕНЕЦИЯ
Вито Карвальо изкрънква една цигара от войника, пазещ местопрестъплението, и си припомня информацията, която му дадоха по телефона малко преди полунощ: Тялото е разчленено. Частите са сложени в дебели найлонови чували, после напъхани в големи платнени торби заедно със стари тухли за тежест. Всичко е изхвърлено в северния край на лагуната, далеч от обичайните маршрути на водните таксита и на корабчетата.