Вито издишва облаче дим и поглежда черната вода. Ако не бяха водолазите, претърсващи тинестото дъно на канала за останки от лодката на Антонио Павароти, разчлененото тяло нямаше да бъде открито. Полицейските прожектори осветяват кея с бяла светлина като във филм на ужасите. Майорът минава покрай водолазите и криминалистите, които надничат в купчини смрадливи наноси и лигави водорасли.
В ярката светлина той вижда Нунчо ди Алберто с лице, по-бледо от луната, да говори с един от водолазите. Гмуркачът е навил неопреновия си костюм до кръста и тялото му изпуска пара в студения нощен въздух.
Гласът на професор Монтезано се чува от бяла найлонова палатка. Вито разбира с кого говори още преди да дръпне входното платнище и да стъпи на дъските, поставени от криминалистите, за да намалят риска от замърсяване на уликите.
– Здравейте – казва майорът с лек сарказъм. – Не се обиждайте, но нямах желание да виждам никой от вас двамата толкова скоро.
Монтезано вдига ръка за поздрав. Валентина Мораси остава сериозна:
– Здравей, майоре!
Напрежението от деня е гравирало бръчки около подпухналите ѝ очи.
– Не трябваше да си тук. Ще говорим по-късно – казва Вито императивно.
Досеща се, че тя е върнала обаждането на Нунчо и го е изнудила да ѝ каже какво става.
Карвальо взема чифт прозрачни ръкавици от една кутия.
– Какво имаме тук, професоре?
Монтезано свива рамене и си поема въздух бавно и продължително – знак, че новините няма да са добри.
– Имаме пихтия.
– Пихтия ли? Каква пихтия?
– Мъжка пихтия. Разложена пихтия от възрастен мъж. Само това мога да кажа засега. Отворихме няколко чувала и намерихме различни телесни части. По очевидни причини не искам да разопаковам всичко тук заради риска да загубим доказателства.
Валентина посочва купчината мокри чували:
– Говорих с командира на водолазния отряд малко преди да си тръгне. Има още чували, но хората му не могат да ги извадят преди десет сутринта.
– Десет ли? Какво командва тоя – университетско барче? Не могат ли да започнат още на разсъмване? Хайде малко да задействаме нещата.
– Не е заради светлината, майоре. Те работят цял ден на тъмно долу. На много места видимостта е нулева – все едно да работиш с вързани очи в пълна с вода бъчва. Всичко, което извадиха, е намерено с опипване.
– Знам го! – сопва се Карвальо и в следващия миг съжалява, че е бил толкова рязък.
Валентина също повишава тон:
– Не могат да започнат по-рано от десет, защото имат твърде малко хора и твърде много работа.
Майорът трудно овладява нервите си:
– Бюджетни ограничения! Съкращения! Тия политици не разбират ли, че престъпниците не си вземат почивка само защото хората вече не са толкова богати? Cazzo! – Обръща се към патолога: – Извинете ме за избухването, Силвио. Знам, че и вие мразите тези неща. Можете ли да кажете приблизително колко време тялото е престояло във водата? Някаква груба преценка на колко години е жертвата? Нещо – каквото и да е, което да ми помогне да започна разследване.
Монтезано не обича да прибързва със заключенията – неверните предположения могат да отклонят разследването в грешна посока. Знае обаче, че приятелят му нямаше да пита, ако не е под напрежение.
– По-голямата част от кожата... – Замълчава и се поправя: – По-голямата част от кожата, която съм видял досега, е отделена от намиращата се отдолу мастна и мека тъкан. Това е напреднал стадий на разлагане. – Обръща се към купчината чували. – Без данните за температурата на водата и времето през последните няколко седмици, не мога да бъда по-точен.
Карвальо вижда пролука:
– Дни, седмици или месеци?
– Месеци. Не години.
– Възраст на жертвата?
– Не, Вито! Съжалявам. Докато не огледам всичко, което бъде извадено, не мога да кажа нищо повече.
Майорът се примирява:
– Va bene. Molte grazie. Валентина, ела навън. Да оставим нашия приятел да работи. Тази адски неприятна работа.
Валентина носи червено шушлеково яке, сив пуловер, дънки и ниски боти, но въпреки това започва да трепери, когато излиза.
– Не е толкова студено – казва Карвальо. – Изморена си и дори не е необходимо да си тук. Но сигурно го знаеш.
Тя полага усилия да не се държи като сърдито момиченце:
– Искам да работя. Когато Нунчо ми каза, че е намерен друг труп близо до мястото, където е станало нещастието с Антонио, трябваше да дойда. Разбираш, нали?
Карвальо разбира. Той се чувства по същия начин. Въпреки че с идването си в този час не е постигнал нищо, което не би могло да почака до сутринта.