Старецът оглежда подутия корем, от който на тласъци изтича кръв. Макар че мечът не е улучил матката, той разбира, че шансът да спаси майката и бебето е нищожен.
– Бърши! Бърши тук! – нарежда на Кафатия, докато преглежда набързо другата рана, дълбок разрез в дясната ръка на Тетия. – Боговете да са ни на помощ! Това е непосилно за обикновени смъртни.
Знахарят стяга ръката на Тетия с конопено въже, за да спре кръвотечението, докато Кафатия я съблича и избърсва раната на корема ѝ. Сега той я вижда ясно.
Раната е дълбока.
Прекалено дълбока, за да я спаси. Лартуза поставя сбръчканата си ръка пред устата на Тетия и проверява дишането ѝ.
Едва доловимо.
Някакъв шум и промяна в светлината го накарват да се обърне. Венти стои на вратата. Държи мъртвия си син.
– Той е жив, Лартуза. Тевкър е още жив! Излекувай го бързо!
Оставя гадателя до Тетия. На Лартуза му е достатъчен един поглед.
– Мъртъв е, Венти. Остави ме да се опитам да спася Тетия.
– Не! Спаси него, Лартуза, спаси милото ми момче.
Знахарят се опитва да го усмири с тих, внимателен глас:
– Мъртъв е. Вече е при боговете, на които толкова предано служеше.
Лицето на Венти е обляно от сълзи.
– Поне го прегледай! Умолявам те!
Лартуза го хваща за ръката.
– Не е нужно да го преглеждам, Венти. Мъртъв е! Съжалявам, но не мога да направя нищо. Остави ме да помогна на жената и детето.
Тетия отваря очи. Силна болка пронизва тялото ѝ и тя посяга със здравата си ръка към лечителя.
Лартуза разкъсва последните остатъци от наквасената ѝ с кръв туника. Навежда се и раздалечава треперещите ѝ бледи колене. Мислено отправя молитва към Тална, богинята на родилките, да му помогне. Поглежда Венти и се усмихва леко:
– Виждам главичката на детето. Виждам бебето.
Очите на Тетия се изцъклят. Тя изревава като ранено животно. Лартуза се опитва внимателно да подхване с пръсти меката главичка на бебето.
Тетия едва диша. Поема си въздух на малки глътки, но е готова да използва последните си сили, за да роди детето си.
Знахарят я поглежда. Лицето ѝ е мъртвешки бледо. Очите ѝ са замъглени като тези на слепия ѝ съпруг. Лартуза напипва мъничките раменца. След малко – деликатните кости на гърба и ребрата на детето.
Тетия надава нечовешки рев.
Главата ѝ се отпуска назад.
Краката ѝ омекват.
Мъртва е.
За секунда всички в стаята спират, вцепенени от внезапната ѝ смърт. Лартуза ги изкарва от замайването:
– Венти, вдигни краката ѝ! Бързо! Хвани ги под коленете и ги вдигни.
Едрият мъж изпълнява нареждането.
Знахарят пипа бързо. Подхваща детето под мишниците и бавно го издърпва.
Бебето излиза от тялото на мъртвата си майка. Пъпната връв се източва като кървава змия.
Всички са се втренчили в детето.
В мълчаливото, недишащо момченце.
Венти вижда, че на знахаря му трябва повече място. Изважда ножа си, прерязва пъпната връв и издърпва Тетия встрани. Нежно полага студеното ѝ тяло до това на сина си.
Лартуза връзва пъпната връв. Опира лицето на бебето в дланта си и пъха един от кокалестите си пръсти в устата му. Подутото му телце се изпъва до спукване. И тогава...
От устата и носа му пръсва тъмна течност и слуз.
Но то не проплаква. Само леко си поема въздух като душещо животно.
Лартуза се усмихва:
– Вече си дядо, Венти. Това малко човече диша.
– Дай да го подържа. – Венти протяга ръце. – Той е единствената кръв, която ще живее след мен.
Лартуза внимателно му подава детето.
– Внимавай, много е крехко. Ще взема нещо да го повия.
Венти целува внука си. Бебето изглежда съвършено. Само малко рождено петно с форма на сълза под лявото око загрозява личицето му. Венти го целува, после поставя ръката на Тевкър около тялото на Тетия и слага бебето между тях.
– Това са родителите ти, дете мое. Макар че няма да ги видиш, аз ще се погрижа да не ги забравиш никога, а ти ще направиш така, че поколенията след теб да ги помнят вечно.
ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
XVIII ВЕК, ВЕНЕЦИЯ
Capitolo XXXIII
26 ДЕКЕМВРИ 1777 Г.
ПЛОЩАД „САН МАРКО“, ВЕНЕЦИЯ
Изгревът превръща канала „Сан Марко“ в безкрайно море от разлято кианти.
Маскирани куртизанки предпазливо слизат от лодките си, за да упражняват професията си по улиците на града. Жадни очи гледат иззад меките кадифени маски „Морета“, повечето от които се придържат с вързано на връвчица копче, което се притиска между зъбите.