– Моите уважения, отче, но желанието на майка ми е никога да не се отделям от този предмет.
Абатът се усмихва успокоително:
– При мен е в безопасност, синко. Едва ли бих могъл да намеря отговора, който търсиш, ако продължиш да го притискаш до гърдите си, нали?
Томазо се засрамва, но не се отказва:
– С удоволствие ви го показах, но не съм съгласен да го оставя. Не е ли достатъчно само да го огледате?
– Братко, къде е вярата ти? – сопва се ядосано абатът. Поглежда го предизвикателно. – Липсата на доверие към мен е липса на вяра в Бога. Това нещо те развращава. Дай ми го веднага.
Томазо още се колебае.
Абатът става от стола и заобикаля бюрото. Двамата мъже застават лице в лице.
– Идваш и ме молиш да ти помогна, а после ме оскърбяваш с арогантност и недоверие. Дай ми предмета или ще ти наложа наказание до неделя.
Томазо все още е готов да спори. Иска да запази плочката и да излезе с нея. Но не смее да не се подчини на абата. Оставя сребърния предмет в протегнатата пред него ръка и сърцето му се свива.
Абатът се обръща и се връща зад бюрото.
– Сега отивай да изпълняваш задълженията си. Приятен ден.
Томазо кимва, обръща се и излиза. Знае, че е допуснал грешка. Не е оправдал доверието на майка си.
Знае също, че трябва да стори нещо, за да я поправи.
45
В НАШИ ДНИ
ИЗОЛА МАРИО, ВЕНЕЦИЯ
„Срещата“ на Том Шаман с Тина Ричи в хипарската комуна за известно време заплашва да провали цялата акция. Накрая – за забавление на мнозина около него – той приема, че може да я е объркал с много красивата и много глупава художничка Лиза, която по това време била дежурна в кухнята.
Адвокатът на Марио – Анчелоти, не им спестява нищо. Не спира да натяква на Вито и Валентина, докато майорът не се принуждава да се извини на Марио и да изведе основната част от екипа си от имението. Остават само Валентина и хората ѝ. Тя разговаря с Франко Дзандзото, началника на охраната, и разговорът не е от най-приятните. Точно това е целта на Франко.
Той мрази ченгетата. Мрази ги, откакто се помни. Още от дете те са неговият заклет враг и сега не е по-различно. Дзандзото демонстративно оглежда лейтенант Мораси. Тя вижда как погледът му обхожда цялото ѝ тяло – от тънките глезени до деликатния врат, сякаш е последният сладолед, който се продава в пустинята.
Валентина се опитва да не обръща внимание на погледите му, докато вървят по дългия коридор. Има по-важни неща, за които да мисли.
Стигат до края на коридора. До огромна двойна дъбова врата.
– Отключете, ако обичате.
Дзандзото се усмихва лъчезарно:
– С удоволствие.
Взема един от тежката връзка ключове и отваря голям катинар в горната част на двойната порта. Дръпва няколко железни резета и завърта друг ключ в месинговата ключалка.
Размерите на хангара впечатляват Валентина. Огромен е.
– Чакайте! – спира го тя. – Първо фотографът.
Стройна жена, по-дребна от Валентина, с къса черна коса и дръзки кафяви очи, отваря метален куфар и изважда апарат „Никон“. Дзандзото се отърква във Валентина и прошепва:
– Теб искам да снимам. Ще ти направя незабравими снимки.
Тя не скрива отвращението си:
– Сигурна съм. – Присъствието му я прави нетърпелива. – Хайде, Марта. Трябваше вече да си го подготвила!
Фотографката я поглежда смутено.
Началникът на охраната отново се допира до Валентина:
– Хайде след като свършиш тук, да те заведа вкъщи. Ти ще ми позираш, после аз на теб.
Тя се извръща, за да не усеща миришещия му на чесън дъх.
– А какво ще кажеш да млъкнеш и да ме оставиш да си върша работата, за да не те арестувам за възпрепятстване.
Той се намръщва, но се отдръпва. Кучка. Фригидна полицейска кучка. Валентина отива при мониторите. Изключени са.
– Какво е това? Какво става тук?
Дзандзото свива рамене.
Тя поглежда под масата и включва щепселите в контактите. На екраните се появява образ.
– Снимай и тези, Мария. Обща снимка на всичките, после по една от всеки монитор.
Валентина продължава огледа. Пита се за какво е необходим охранителен център с камери в хангар за лодки. Да, логично е да има камера, следяща вътрешността на хангара. Но защо трябва да има контролен център вътре? Обикаля помещението. Има множество намотани въжета, туби с гориво и сгъваеми метални кутии за инструменти. На едната стена е закачена специална дъска, на която висят различни размери гаечни ключове. Отдолу има работна маса, а върху нея – сърцето ѝ прескача – моторна резачка. Валентина си спомня разчленените тела от лагуната. Оглежда се за някой от криминалистите.