Малката кралица се навъси, преброи внимателно месеците и накрая отвори широко очи.
— Той има право! — възкликна тя. — Утре Геран ще навърши две години.
Дурник постави длан върху ръката на риванската кралица и каза:
— Ще видя дали ще успея да направя нещо, което да подариш на сина си, Се’Недра. Той непременно трябва да получи подарък за рождения си ден, още повече след като беше отделен толкова дълго от семейството си.
Очите на Се’Недра се наляха със сълзи.
— О, Дурник! — изхлипа тя и го прегърна. — Ти се сещаш за всичко.
Гарион погледна леля Поул и размърда пръсти: „Защо не се приберете с нея и не я сложите да си легне? Тук свършихме работата си и ако тя мисли прекалено много за предстоящите часове, съвсем ще се разстрои. Утре бездруго ще е достатъчно тежък ден за нея.“
„Имаш право.“
След като дамите излязоха, Гарион и останалите мъже заговориха за миналото. Спомниха си в подробности за различните приключения, които бяха преживели заедно от онази ветровита нощ преди толкова години, когато Гарион, Белгарат, леля Поул и Дурник бяха напуснали фермата на Фалдор и се бяха озовали в света, където възможното и невъзможното се сливаха неумолимо. Гарион отново изпита онова чувство на пречистване, примесено с неуловимо усещане за нещо друго: сякаш чрез равносметката на всичко, случило се по време на дългото им пътуване до далечния риф, лежащ в тъмнината, той и приятелите му бяха съсредоточили всичките си усилия, за да засилят решимостта си и чувството за обща цел. Това, изглежда, им помагаше по някакъв начин.
— Мисля, че поприказвахме достатъчно — каза накрая Белгарат и стана. — Сега всички знаем какво остава зад нас. Време е да оставим спомените настрана и да се вгледаме напред. Да отидем да поспим.
Когато Гарион се вмъкна в леглото, Се’Недра неспокойно се размърда и сънено каза:
— Мислех, че ще останеш буден цяла нощ.
— Приказвахме си.
— Зная. Дори тук чувах гласовете ви. А мъжете си мислят, че жените непрекъснато бъбрят.
— А не е ли така?
— Навярно, но жената може да приказва, докато ръцете й са заети. А един мъж не е способен на това.
— Май имаш право.
За миг се възцари тишина.
— Гарион — проговори тя.
— Да, Се’Недра?
— Ще ми дадеш ли на заем онзи нож — малката кама, която Дурник ти е подарил, когато си бил още момче?
— Ако искаш да отрежеш нещо, кажи ми и ще го отрежа аз.
— Не, Гарион. Просто искам утре да имам нож.
— За какво ти е?
— Щом зърна Зандрамас, веднага ще я убия.
— Се’Недра!
— Имам пълното право да я убия, Гарион. Ти каза на Кайрадис, че не би могъл да го направиш, защото Зандрамас е жена. Аз не страдам от подобна деликатност. Ще изтръгна бавно сърцето й ако има такова. — Каза го със свирепост, каквато той не бе откривал никога в гласа й. — Искам кръв, Гарион! Много кръв. И искам да чуя как пищи, когато забивам ножа в нея. Ще ми дадеш ножа си, нали?
— Категорично не.
— Добре, Гарион — промълви тя с леден глас. — Сигурна съм, че Лизел ще ми даде една от своите ками. Лизел е жена и знае как се чувствам. — После малката кралица му обърна гръб.
— Се’Недра…
— Да? — Тонът й беше суров.
— Бъди разумна, скъпа.
— Не искам да съм разумна. Искам да убия Зандрамас.
— Няма да ти позволя да се излагаш на такава опасност. Утре ни предстоят много по-важни неща.
Тя въздъхна.
— Сигурно си прав. Но просто…
— Просто какво?
Тя се обърна и обви ръце около врата му.
— Няма значение, Гарион — отвърна малката кралица. — Хайде да спим. — Тя се сгуши до него и след няколко минути равномерното й дишане му подсказа, че се е унесла в сън.
„Трябваше да й дадеш ножа — укори го гласът в съзнанието му. — А утре Силк можеше да й го открадне.“
„Но…“
„Трябва да поговорим за нещо друго, Гарион. Помисли ли за своя наследник?“
„Ами, донякъде. Всъщност никой от тях не е подходящ.“
„Помисли ли сериозно за всеки?“
„Да, така мисля. Но все още не съм взел никакво решение.“
„Не очаквам да си направил своя избор. Просто трябва да помислиш за всеки от тях поотделно и да определиш внимателно качествата им в съзнанието си.“
„Тогава кога трябва да направя своя избор?“
„В последния възможен момент, Гарион. Може би Зандрамас е в състояние да чете мислите ти, ала не може да научи онова, което все още не си решил.“
„Ами ако направя грешка?“
„Не мисля, че това може да се случи, Гарион. Наистина.“
Гарион спа неспокойно. Сънищата му бяха хаотични, несвързани, будеше се често и отново потъваше в неспокойна дрямка. Първоначално се появи някаква изкривена картина на странните сънища, които го смущаваха през онази нощ преди толкова време на Острова на ветровете — точно преди животът му да се промени безвъзвратно. Въпросът „Готов ли си?“ отекваше отново и отново в съзнанието му. Той пак се изправи срещу Рундориг, а в ума му затрещя заповедта на леля Поул да убие своя приятел от детството. После се появи глиганът, който беше срещнал в снежната гора недалеч от Вал Алорн: звярът ровеше снега, очите му горяха с див гняв и омраза. „Готов ли си?“ го попита Барак, преди да освободи звяра. После изведнъж Гарион отново се изправи сред сивата равнина, заобиколен от фигурите на неразбираемата игра, опитвайки се да реши коя от тях да премести, а гласът в главата му непрекъснато го подтикваше да бърза.
Сънят неусетно се промени и пое в друго русло. Колкото и странни да са, сънищата ни имат известна прилика, тъй като са родени и оформени от собственото ни съзнание. Сега сънищата на Гарион сякаш бяха родени в чужд, враждебен ум — също както Торак беше проникнал в сънищата и мислите му преди срещата в Ктхол Мишрак.
Кралят на Рива отново се изправи срещу мурга Ашарак в гъстия Лес на дриадите, съсредоточи волята си, плесна с ръце и изрече фаталната дума „Изгори!“ Познаваше този кошмар. Той беше тревожил нощите му години наред. Видя как бузите на Ашарак започнаха да се сгърчват и да димят. Чу писъка на гролима, притиснал с ръце горящото си лице, но отхвърли жестоко молбата за милост и засили пламъка. Този път обаче действията му не бяха съпроводени с чувство на отвращение към самия себе си, което винаги беше съпътствало съня. Гарион бе изпълнен със свиреп възторг, с грозна радост, наблюдавайки как врагът му се гърчи и изгаря пред него. Дълбоко в съществото му нещо изкрещя да се отрече от тази светотатствена радост.
После отлетя в Ктхол Мишрак, пламтящият му меч потъна отново и отново в тялото на едноокия бог. Отчаяният писък „Майко!“ на Торак този път не го изпълни със съжаление, а с нарастващо задоволство. Гарион усети, че се смее, и дивашкият, безмилостен кикот заличи всички остатъци от човечност в сърцето му.
Крещейки в безмълвен ужас, Гарион се сви, отвратен не толкова от страшните образи на онези, които беше унищожил, а от радостта, обзела цялото му същество след отчаяната им агония.