Гарион спа неспокойно. Сънищата му бяха хаотични, несвързани, будеше се често и отново потъваше в неспокойна дрямка. Първоначално се появи някаква изкривена картина на странните сънища, които го смущаваха през онази нощ преди толкова време на Острова на ветровете — точно преди животът му да се промени безвъзвратно. Въпросът „Готов ли си?“ отекваше отново и отново в съзнанието му. Той пак се изправи срещу Рундориг, а в ума му затрещя заповедта на леля Поул да убие своя приятел от детството. После се появи глиганът, който беше срещнал в снежната гора недалеч от Вал Алорн: звярът ровеше снега, очите му горяха с див гняв и омраза. „Готов ли си?“ го попита Барак, преди да освободи звяра. После изведнъж Гарион отново се изправи сред сивата равнина, заобиколен от фигурите на неразбираемата игра, опитвайки се да реши коя от тях да премести, а гласът в главата му непрекъснато го подтикваше да бърза.
Сънят неусетно се промени и пое в друго русло. Колкото и странни да са, сънищата ни имат известна прилика, тъй като са родени и оформени от собственото ни съзнание. Сега сънищата на Гарион сякаш бяха родени в чужд, враждебен ум — също както Торак беше проникнал в сънищата и мислите му преди срещата в Ктхол Мишрак.
Кралят на Рива отново се изправи срещу мурга Ашарак в гъстия Лес на дриадите, съсредоточи волята си, плесна с ръце и изрече фаталната дума „Изгори!“ Познаваше този кошмар. Той беше тревожил нощите му години наред. Видя как бузите на Ашарак започнаха да се сгърчват и да димят. Чу писъка на гролима, притиснал с ръце горящото си лице, но отхвърли жестоко молбата за милост и засили пламъка. Този път обаче действията му не бяха съпроводени с чувство на отвращение към самия себе си, което винаги беше съпътствало съня. Гарион бе изпълнен със свиреп възторг, с грозна радост, наблюдавайки как врагът му се гърчи и изгаря пред него. Дълбоко в съществото му нещо изкрещя да се отрече от тази светотатствена радост.
После отлетя в Ктхол Мишрак, пламтящият му меч потъна отново и отново в тялото на едноокия бог. Отчаяният писък „Майко!“ на Торак този път не го изпълни със съжаление, а с нарастващо задоволство. Гарион усети, че се смее, и дивашкият, безмилостен кикот заличи всички остатъци от човечност в сърцето му.
Крещейки в безмълвен ужас, Гарион се сви, отвратен не толкова от страшните образи на онези, които беше унищожил, а от радостта, обзела цялото му същество след отчаяната им агония.
21.
На следващата сутрин всички изглеждаха натъжени. Обзет от внезапен, учудващ пристъп на проницателност, Гарион беше напълно сигурен, че кошмарите не са измъчвали единствено него. Проникновението и интуицията не бяха нещо нормално за Гарион. Сендарското му възпитание, с типичната за него практичност, отхвърляше подобни явления като невероятни, дори в известна степен неморални.
„Ти ли направи това?“ — обърна се риванският крал към гласа.
„Не. Доста изненадващо, но го измисли ти самият. Явно имаш известен напредък — бавен, разбира се, но все пак напредък.“
„Благодаря.“
„Няма защо.“
Силк изглеждаше особено разстроен. Очите на дребничкия драснианец бяха зачервени, ръцете му трепереха.
— Има ли още пиво? — попита той дрезгаво, поглеждайки към Белдин.
— Май нещо трепериш тази сутрин, а, Келдар? — подхвърли магьосникът.
— Не — рече Гарион. — Не това го притеснява. Просто снощи е сънувал лоши сънища.
Силк рязко вдигна глава и попита:
— Откъде знаеш?
— И аз имах кошмари. Пред очите ми отново преминаха картините от различни събития: онова, което направих на мурга Ашарак, как убих отново Торак — и то няколко пъти поред. По-нататък нещата не станаха по-добри.
— Аз попаднах в една пещера — каза Силк и потръпна. — Нямаше никаква светлина, но усещах как стените ме притискат от всички страни. Мисля, че следващия път, щом видя Релг, ще го прасна в лицето — леко, разбира се. Все пак ми е приятел.
— Радвам се, че не съм единственият — призна Сади. Евнухът беше сложил паница мляко на масата и Зит и малките й змийчета се бяха събрали около нея и лочеха, като мъркаха доволно. Гарион учудено забеляза, че вече никой не обръща внимание на Зит и нейното потомство. Изглежда, хората можеха да свикнат с всичко. Сади потърка обръснатия си череп с дългите си пръсти. — Сънувах, че съм на една улица в Стис Тор И се опитвам да оцелея чрез просия. Беше отвратително.
— Аз видях как Зандрамас принася в жертва детето ми — каза покрусено Се’Недра. — Чух плач и викове и имаше толкова много кръв, толкова ужасно много кръв…
— Странно — учуди се Закат. — Аз бях съдия на един процес. Трябваше да осъдя много хора. Сред тях имаше една жена, от която много се интересувах, но бях принуден така или иначе да я осъдя.