— О, наистина ли? Ти беше много ядосана, Поул.
— Това съответства на способите, които използват те, стари вълко — мрачно каза Поледра. — Ние се борим с обикновени оръжия. Мечът на Гарион може би е малко необичаен, но все пак си е меч.
— Не би казала това, ако бе видяла какво стана в Ктхол Мишрак — възрази съпругът й.
— Аз бях там, Белгарат — отвърна му тя.
— Така ли?
— Разбира се. Криех се в развалините, за да наблюдавам. Както и да е, Детето на Мрака не напада тялото, а ума. Ето как успява да поддържа равновесието на силите между двете страни.
— Кошмари, халюцинации и най-накрая лудост — замисли се Поулгара. — Ужасяващи средства, които използва срещу нас без никакво колебание. Можеше дори да ни нанесе поражение, ако Зандрамас не беше толкова непохватна.
— Не те разбирам, Поул — каза Дурник.
— Тя направи глупава грешка. — Поледра сви рамене. — Ако само един човек сънува кошмар, по всяка вероятност ще се опита да го прогони от съзнанието си и със сигурност не би споменал нищо за него на сутринта преди срещата. Но Зандрамас изпрати кошмари на всички. Този разговор навярно нямаше да се състои, ако не бе постъпила така.
— Хубаво е да знаеш, че и Детето на Мрака изпитва затруднения — рече Белгарат.
— Добре. Знаем, че тя се опитва да влияе на мислите ни. Най-добрият начин да се противопоставим на нейната тактика е да изхвърлим кошмарите от съзнанието си.
— И да бъдем особено бдителни, ако започнем да виждаме неща, които не трябва да са по тези места — допълни Поледра.
Силк и вълчето се върнаха и драснианецът седна, почеса вълчето зад ушите и каза доволно:
— Тази сутрин времето е прекрасно!
— Великолепно — сухо промърмори Сади, който мажеше камата си с отрова. Днес евнухът носеше късо палто от кожа и ботуши, които стигаха до средата на бедрата му. По-рано в Стис Тор Сади, въпреки че беше слаб и строен, изглеждаше изнежен и някак отпуснат. Сега обаче бе силен и жилав. Годината странстване, без наркотици, с много преходи и напрегната работа го бе променила много.
— Прелестно временце — отвърна Силк. — Дами и господа, тази сутрин има мъгла. Великолепна влажна сива мъгла, толкова гъста, че да можеш да вървиш по нея. Истинско удоволствие за крадеца.
— Какво друго можеш да кажеш! — засмя се Дурник. Ковачът беше облечен в обичайните си дрехи, ала беше дал на Тот брадвата си и сега самият той носеше страшния чук, с който беше унищожил демона Нахаз.
— Пророчествата отново ни се надсмиват — отбеляза раздразнено Белдин. — Но поне се оказва, че снощи сме взели правилно решение. Гъстата мъгла буквално ни задължава да се промъкваме скришом напред. — Белдин изглеждаше както винаги — раздърпан, мръсен и много грозен.
— Може би те просто се опитват да ни помогнат — предположи Велвет. Русокосата девойка беше шокирала всички, появявайки се преди половин час в каютата, облечена в плътно прилепнали кожени дрехи като онези, които обикновено носеше надракската танцьорка Вела. — Пророчествата сториха много, за да помогнат на Зандрамас. Може би вече е ред да подкрепят нас.
„Права ли е тя? — обърна се Гарион към великото присъствие, което се бе приютило в ума му. — Нима ти и твоят враг вече сте решили да помагате на нас?“
„Не ставай глупав, Гарион. Никой не помага на никого — това е забранено на този етап от играта.“
„Тогава откъде се взе тази мъгла?“
„Откъде обикновено идва мъглата?“
„Не зная.“
„Така си и мислех. Попитай Белдин. Той ще ти обясни. Мъглата навън е напълно естествена.“
— Лизел — каза Гарион. — Току-що се консултирах с моя приятел. Мъглата не е резултат от някакво свръхестествено явление. Тя е съвсем нормална последица от бурята.
— Колко разочароващо — посърна тя.
Тази сутрин Се’Недра беше станала с твърдото намерение да облече туника, каквито носеха дриадите, ала Гарион непреклонно отхвърли тази идея. Вместо туника риванската кралица сложи обикновена сива рокля от вълна, без фуста, затрудняваща движенията й. Очевидно се бе подготвила за решителни действия — Гарион беше почти сигурен, че някъде в гънките на дрехата е скрила нож.
— Защо не тръгваме? — настойчиво попита тя.
— Защото е още тъмно, скъпа — търпеливо обясни Поулгара. — Трябва да дочакаме поне първите лъчи на зората. — Поулгара и майка й носеха почти еднакви семпли рокли: тази на Поулгара беше сива, а на Поледра — кафява.
— Гарион — каза Поледра. — защо не слезеш при готвача? Кажи му, че ще закусваме сега. Трябва всички да хапнем нещо — съмнявам се, че ще имаме време или може би нужда от храна на обяд. — Поледра седеше до Белгарат и двамата несъзнателно се държаха за ръце. Гарион беше малко обиден от предложението й. В края на краищата той беше крал, а не момче за поръчки. Ала след миг осъзна колко глупава е точно тази мисъл и бързо стана.